И не, че някога ще ме попиташ как съм,
дали успях да те преболедувам,
дали все още вярвам в щастието,
разбрах ли, че Любов не съществува,
дали не си те преговарям тихо,
наум, на сън, понякога наяве,
дали съм спряла да ти пиша стихове,
дали обичам още залези,
дали съм те оставила в сърцето си,
да мога тайно да те навестявам,
дали понякога те чувам в песните,
които си ми подарявал...
Не, няма никога да ме попиташ...
И никога не ще ти отговоря.
Защото знам, че като свърши приказката,
добре е книжката да я затворим...
Каквото сме научили - научили...
Каквото сме разбрали - сме разбрали.
Така е правилно, дори да ми е мъчно.
Ти няма никога да ме попиташ...
Аз няма да ти отговарям...
