Между облаците и хълма
виждам малко от залеза-
тънка ивичка светлина.
Сякаш някой случайно
е драснал с флумастер.
Не нарочно, а просто така...
Все едно е открехнало
своя таен прозорец
това тихо и тъжно небе.
И помахва свенливо,
и ни гледа отгоре,
доверчиво, като дете.
Ала кой ли го вижда...
Човеците бързат.
Нямат време за цветни неща.
И небето се скрива
обратно зад хълма.
Пак само ще дочака нощта.
Но поне дъждовете
знаят люлчини песни.
И небето ги слуша без дъх.
И затваря очи,
а под клепките есенно
две сълзички неволно блестят...
