Всички лица на Тъгата

Светът горчи и плавно се разпада.
И хора си отиват. Безвъзвратно.
Небето е невидима преграда,
отвъд която няма наобратно.
А тук, във ниското, животът си клокочи,
без даже да разбира същността си.
Върти сюжети като грамофонна плоча
и вае някаква илюзия за щастие.
Удавници във делничност и проза,
затънали във плитката си мисъл,
отдавна сме забравили за Розата
със четири бодли.
И няма истина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.