Празна форма на живот

Със есента полекичка си тръгват
онези смешни, глупави мечти.
Над тях небето мълчешком помръква
и цяла вечност свъсено вали.
Най-първо дъжд с прозрачен, равен ритъм.
А после сняг, пропит от тишина.
Заключвам се, сърдита на мечтите
и на объркания, счупен свят.
Не ми е нужен никой, никой вече.
Не вярвам в нищичко. (Най-малко в теб.)
Най-лошото обаче е, че не ми пречи
това, че се усещам без сърце.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.