Малко преди нощта

Една лилава нощ бродира сръчно
два сини облака в небето върху мен.
Тук вече нищо няма да се случи.
Отива си беззвучно този ден.
Оставам само аз - като мелодия,
с повтарящ се във времето акорд.
Земята се напуква от амсонии
под дъжд от аметисти и сребро.
Последните лъчи потъват в чашата,
препълнена със ноти на капчук.
Луната се събужда. Стара. Прашна.
Незнаеща защо въобще е тук.

Пясъците на забравата

Неделя е и лятото е пясъчно.
Отронва се в солени, кратки мигове.
Една съмнителна любовна недостатъчност
се свива мълчаливо зад гърдите ми.
Но после идват птиците и лодките,
и Слънцето просвирва в тишината.
И даже вятърът (с необичайна кротост)
се сгушва да помърка във краката ми.
Неделя е. Сърцето ми е пясъчно.
Ръцете ми ся пясъчни. Очите - също.
Отронвам се на песъчинки - предостатъчно,
да скрият всички пътища за връщане.

Сънят, който избяга

Нощта е мека, синя, следдъждовна,
изпъстрена с трептящи светлинки.
Небето ѝ е гладко и гальовно.
Градът в нозете ѝ безгрижно спи.
Във въздуха се носи чиста обич
и нежни сънища прелитат покрай мен.
А после кацат тихо пред прозорците
с разтворени блещукащи криле.
Почти съм сънена, но не напълно.
Къде е моят сън, съвсем не знам.
Навярно се опитва да се сбъдне,
изгубен във очите на Нощта.

Краят на войната (в мен)

От този изгрев и това небе
градът е някак нежно акварелен.
Сънят си тръгва тихичко от мен.
А чаят ми ухае на канела.
На покрива отсреща каца гларус
и се провиква в утринен възторг.
Над чашата със ароматна пара
дъхът ми се изпълва със простор.
Навън е още тихо. В мен е тихо.
Сърцето ми и птиците летят.
Откакто ти простих, съм  във примирие
със себе си. И с любовта.

Не бързай...

Ще се влюбим тихо, постепенно,
в изгрева, във пясъка, в дъжда,
във изящните градежи на Вселената,
в танца на  крайпътните цветя,
в облаци, в реки и в самолети,
в мраморните статуи и светлината,
в онзи тънък, виолетов хребет,
в рибите, в акордеоните, във вятъра,
в къщички, в лози, във сладоледи,
в улички, врабчета и в поеми,
ти - във мен, а аз - във тебе,
ще се влюбим тихо, постепенно...

За малките чудеса

Тази нощ градчето не заспива,
сгушено на тихия си бряг.
И над къщите с белосани комини
засиява нежна светлина.
Лятото се връща при човеците.
Те се влюбват пак един във друг.
Само тротоарът пише песен
в памет на един добър капчук.
Заздравяват раните от всички бури.
Покривите се отърсват от дъжда.
И дори да ти се струва, че е чудо,
Любовта се връща на света.

В точния момент

Той ще си спомни колко я обича
едва след края на света,
когато само негова и много ничия
тя се превърне във звезда.
Когато всичките ѝ атоми
сформират огнено кълбо,
когато лумнат сетивата му
във нейния лъчист поток,
когато се взриви душата ѝ
прераждайки се във пулсар
и жадната ѝ гравитация
погълне смазващия мрак,
ще звъннат песенно фотоните
и светлината ще се стича,
а той внезапно ще си спомни,
че всъщност много я обича.