И все пак...

И с лятото е като с любовта -
обичаш, знаейки, че ще си тръгне.
Събираш всички мънички слънца,
и всички макове от всички хълмове.
Разбираш, че е просто неизбежно.
И предусещаш вече листопада.
А тази тиха августова нежност
как би могла въобще да е измамна?
Но после става тихо изведнъж.
И пясъкът поглъща мидите.
А лястовиците сънуват дъжд
в нощта преди да си отидат...

Сезонът е такъв...

Във края на август
небето се стапя до нежно зелено
и залезът спуска
оранжеви птици на юг.
Брегът се смалява
и дните му стават солени
от хора и спомени,
дето си тръгват от тук.
Във края на август
дърветата дишат сънливо.
Тревите полягат,
скосени от остри слънца.
А летният вятър
се гмурва в морето при рибите
и после се връща с вълните
към вечния бряг.
Във края на август
Животът си слага часовник.
Във края на август
Септември засява мъгли.
Във края на август
угасват случайни любови
и лумват внезапни
болезнено тихи тъги.

Пре-мълчание

Аз мога да разказвам много дълго
за шепотните думи на прибоя.
За влюбените градски гълъби.
И за желанието ми да бъда твоя.
Но думите остават скрити в мене
и пускат корени, дълбоки като рани.
Вкопават се във някакво безвремие,
в едно очакване да ги забравя.
И аз се правя, че не съществуват.
Преглъщам букви, срички, фрази...
Заглъхва обичта. И става лудост.
А можех много дълго да разказвам...

По-тъжно от раздяла

Градът замлъква в сънена забрава.
Звездите сочат точно полунощ.
Две птичи сенки влюбено запяват,
открили дом в предблоково дърво.
Една неонова самотна спирка
сънува пътници и сини автобуси.
Дори и булевардите утихват,
изгубили във тъмното гласа си.
А аз съм будна, за да си призная
това, което в себе си отричам -
понеже много дълго те забравях,
почти не помня, че съм те обичала...