А есенните изгреви са сини
и бавно изпълзяват над морето,
което сънено люлее рибите
в прозрачните си хладни шепи.
По пясъка отдавна няма стъпки,
а само тишина и водорасли.
Повява вятър и с брега потръпваме.
От бриза, може би. Но и от щастие.
Прелита гларус и над хоризонта
пониква розов слънчев хребет.
Защо ми е да помня болката...
Или пък миналото... Или тебе...
Няма коментари:
Публикуване на коментар