Минута за завръщане

Небето се разпада в едри капки
и няколко нюанса синева.
Кой казва, че ще бъде кратко?
Аз упорито вярвам във дъжда.
Разбирам думите му. В мене оживяват
ефирни разкази за Облачния свят.
Тъгите ми се давят във забрава
във ниското на грубата Земя.
И ти потъваш с тях - далечен спомен
за някакъв обичал ме човек.
Дъждът вали. Валим с дъжда нагоре,
към корените на Дома-небе.

Напълно не на място

На юли слънцето прогаря тайни знаци
по кожата ми, плачеща за вятър.
Копнея да се върна у дома си.
Не знам къде е. Не е на Земята.
Навярно е далече. Не си спомням.
Един човек поиска да остана.
И после си отиде. Аз не мога.
Изгубих усет за звезди и разстояния.
Сега съм като хората - зависима
от времето, от другите... от всичко.
Но най-боли от простичката истина,
че тук отдавна никой не обича.