и подарък за една небесносиня Маркиза :)
Ще има бал. Съвсем скоро ще бъде Големият Есенен бал, а залата за танци съвсем не е добре осветена. Мисля, че този дъжд дойде съвсем на време. Сега събирам по-едрите капки в шепа, а след това ще помоля Клотилда да ми изпреде здрава и тънка сребриста верижка, за да ги нанижа. Мисля, че ще се получи красив полилей. Не знаете коя е Клотилда? Клотилда е паячка. На вид обикновена, но иначе - не съвсем. Запознахме се случайно, макар че явно дълго време бяхме делили един замък. Моят замък, мислех си аз. И тя си мислеше същото - нейният замък...Може би и двете бяхме прави, знам ли...Аз си мислех, че сама съм го построила, високо, високо в облаците. От въздух и пухчета от глухарче. Но се оказа, че Клотилда тайно ми е помагала, оплитайки всичко с невидимите си паяжинни нишки. Сигурно за това всички се оказаха не-прави. Кои всички? Ами онези, които твърдят, че въздушните кули рухват. А ето - моята не е...Сигурно заради Клотилда. Нали?
А ние с нея случайно се запознахме. Веднъж бях решила да изхвърля всички кашони със неслучили се обичи и се качих на тавана. Седнах на пода и отворих първия. Освен прахолях, в него намерих само няколко изпомачкани листи с неумели стихове. Беше затрогващо. Четях и се усмихвах...Когато свърших, си помислих, че няма нужда да я изхвърлям тази неслучила се обич. Тя отдавна е отшумяла и сега вече съвсем не боли, само стопля сърцето. Отворих следващия кашон. Там, на дъното му, лежеше едно цвете. Поизсъхнала маргаритка. Никой не беше се допитвал до нея дали е обичан. Всичките и листенца си бяха там, макар и сухи. Не посмях да я докосна, за да не се разпадне. Така, както се беше разпаднала обичта. Не посмях и да я изхвърля, обаче.
Мислех си, ако я изхвърля, дали няма да изхвърля с нея всичките звезди от една далечна лятна нощ, всичките щурчешки цигулки и целия онзи аромат на прясно окосена трева...Сигурно щях. За това я запазих. Отворих и последния кашон. В него имаше красива стъклена фигурка, изобразяваща замък. Прототипът на моят замък. На нашия, с Клотилда. Взех я внимателно и я вдигнах срещу светлината. Видях себе си - седнала на пода в таванското помещение на кулата, взираща се в малка искряща фигурка. Да изхвърля тази неслучила се обич беше все едно да изхвърля себе си.
Въздъхнах и затворих и последния кашон.
-...заради живота на мечтите.
Ослушах се, огледах се, но така и не разбрах кой каза това. А още по-малко разбрах защо го каза.
-Тук съм, в ъгъла над вратата.
Обърнах се и тогава видях паяжината и паякът, който се полюшваше лениво напред-назад. Тогава още не знаех, че е паячка.
-Защо? - попитах аз, съвсем забравяйки, че е редно да се учудя защо паякът говори, или по-скоро да се притесня от факта, че аз му отговарям. Но откакто живеех няколко облака по-нагоре от Ежедневието съвсем не се озадачавах от такива подробности.
-Защото случилите се обичи спират да бъдат мечти и стават реалности. Приятно ми е, Клотилда.
Аз я гледах и наистина не разбирах за какво ми говори. Успях да промълвя само името си и съвсем, съвсем не знаех какво да и кажа. Но тя явно нямаше проблем с това, защото продължи:
- Всяка мечта, получила своето случване спира да бъде мечта. Сбъдне ли се, веднага става реалност. А както всички знаем, реалността никога не е само добра или само лоша. И става така, че бившата мечта, понастоящем реалност вече съвсем не изглежда толкова изящна и красива. Става сива и сбръчкана, достойна за Света на Ежедневието. Ти не искаш това. Ти се страхуваш от това. За това не позволяваш на обичите-мечти да се сбъдват.
Сама знаех, че е така, но като го чух от страни ми се стори страшно нелепо.
-Не е нелепо.-Клотилда се спусна по-надолу.-Разбираемо е. Не искаш да унищожиш красивото.
Не исках, вярно е. Но в същото време ужасно много исках случила се обич. А не знаех как да стане това...
-Ще стане.- Паячката се взря в мен с всичките си очи. - Ще стане, когато срещнеш него - Пазителят на твоите мечти. Има такива хора, които умеят да запазят красотата на една мечта даже и след нейното сбъдване. Щом ти го очакваш, значи и той те търси.
- А дали не съм го срещнала и не съм разбрала? - погледнах към трите кашона в ъгъла.
- Не си. - Клотилда нежно се придлани в ръката ми. - Когато го срещнеш, ще разбереш, понеже страхът вече няма да го има. Тогава ще ти се прииска да повериш на този човек всичките си мечти и ще бъдеш сигурна, че той ще съумее да ги запази непокътнати, осъществявайки ги до една.
- А Него има ли го? - не вярвах...
- Разбира се, че го има. - не знаех, че паяците могат да се усмихват, но явно можеха. - За всеки мечтател на този свят има по един Пазител на мечти. Защото светът се крепи на хармонията. Ако мечтателите се случат само с един повече от Пазителите на мечти, ще се наруши балансът и тогава нищо няма да е такова, каквото е, тогава Вселената ще спре да съществува.
Донякъде ми звучеше логично, донякъде - не съвсем. Но тъй като човек има право на избор, аз избрах да повярвам на Клотилда.
И сега всичко е по-различно. Не се страхувам да мечтая и не бързам да срещам разни обичи, на които не им е писано...
Щом мен ме има, значи и Него го има.
А балът е скоро. Добре, че дъждът навън вали все по-силно. Ще се получи хубав полилей.
