(не толкова личен) катарзис

Не виждаш ли - умира суетата.
Преражда се във себе си светът.
По-истинска се чувствам - като вятър,
притичващ сам, предсказвайки дъжда.
Отмивам този грим. Кому е нужен.
Човечета, направени от фалш.
Чудесни сме. Усмихнато се лъжем,
прикривайки душевния си плач.
Пречистване. Пречистване е всичко.
Измил ли си си калното сърце?
За мен не питай... Гледай как притичвам -
най-тъжният от всички ветрове.

възраждаме ли се...

Не спиш? Добре, защото беше тъжно
да съм сама със цялото небе.
Светът се свива в своята окръжност
от самота и други страхове.
А аз опитвам тайно да лекувам
обичайки те в следващия ден.
Не знам дали Вселената ни чува.
Опитай да останеш тук до мен.
Преброй звездите - седем са във ляво
и пет на изток. А пък там са сто.
Усещаш ли как вътре в теб изгрява
една искрица истинска любов...

Извинявай

Днес съм цяла и нося във себе си
песъчинки от древни слънца.
Пропътуваха няколко вечности,
за да кацнат на моята длан.
Най-вълшебната песен пее наоколо
и очите ми стават реки.
А един снежно бял рошав облак
учи вятъра как се лети.
Преоткривам душата си - детската -
в лунната стая с Валери Петров.
И пропускам (напълно естествено)
да тъгувам за тебе, любов.