Себесъхранение

Жената с червената фиба в косите
живее в сърцето на някакво малко градче.
Тя има момичешко име, букет маргарити
и стих със един недовършен куплет.
Понякога взема лъчи от Луната
и с тях си закърпва тъгата по някакъв мъж.
И идват солени и хладни утрата,
в които животът е с ритъм на дъжд.
Пропуска случайните срещи със хора.
Какво да си кажат... Наистина няма какво.
Тя сяда на малката пейка във двора
и търси у себе си синоним на любов.

равносметка

Понякога потъваш в тишина
и аз се връщам в себе си за полет.
Насън се случва още да летя
над градски пейзажи със тополи.
Насън се случвам. Случваш. И така...
Угасват три звезди и се изгубвам.
Ти помниш най-значимите неща.
Аз вярвам във доброто. В нищо друго.
Не се събираш в себе си без мен.
Не го признаваш. Чупиш огледало.
Аз храня гълъби, сърца и страхове.
И просто се опитвам да съм цяла.

Не вярвай на страха

Заспива тревожна и тъжна Земята.
В съня си се чувства ужасно сама.
А някакъв дъжд вали на квадрати
над острата чужда Луна.
Оранжеви сенки лежат на асфалта
в сърцето на град от лилави стени.
И хората стават раними и малки
със празни от мисъл студени очи.
Но всичко ще свърши.
Сънят ще е кратък.
А после денят ще е светъл и бял.
Светът се събужда и тръгва нататък.
Пречистен. Различен. И в себе си цял.

За твое добро

Виж, отдавна не вярвам във теб.
Вярвам в себе си. Много ме бива.
Вече нямам излишно сърце,
да ти дам това за разбиване.
Вече нямам дори и сълзи.
Не съм плакала сигурно месец.
Гледах рози, целувах бодли
и с кръвта си ти пишех есета.
Вече някак си май поумнях
и реално - не съм романтична.
Пред поредния край на света
те заклевам - недей ме обича.