един дъждовен, зимен ден

 Две сенки се целуват под дъжда -
безгрижни, тихи, ничии и чисти.
И някаква внезапна синева
изтласква тежките ми, зимни мисли.
И някакви цветя валят във мен
край слънчевото зайче на сърцето.
И не е нощ навън. Нито е ден.
Напълно непознато е небето.
Във локвите - парченца от града.
Подреждам ги наужким като пъзел.
Оглеждам се разсеяно, а любовта
стои усмихната на ъгъла.

Други тишини

 Навън вали. Студът е страшно сам
и драска упорито по стъклата.
Една прозрачна зимна тишина
поглъща шепота на северния вятър.
А ние с теб стоим и си мълчим.
Но пак е топло. Топло е отвътре.
Понякога си казваме с очи
това, което в думите помръква.
Понякога си казваме с ръце
това, което с думи не умеем.
А вън вали. Самотни студове
се разминават. Тишината пее.