като отломки от звезди

Моя стара, невинна любов,
съхранена във капчици време,
тихо свита, зад гръдната кост,
как успя да останеш със мене...
Моя нежна, антична любов,
съумяваш ли още да дишаш?
Мое светещо, топло кълбо,
неугасващо древно огнище...
Моя истинска, трудна любов,
озаряваща, чиста, огромна...
Ние с теб сме се слели в едно.
Но не зная дали
той ни помни...

все още...

От песента на тъмните звезди,
по-тиха от снега на януари,
в очите ми започва да боли.
Започва да шепти и да ме пари.
И тръгват думи, леки като мрак.
Сълзи? Не вярвам. Вече ги изплаках.
Преплитат се любов, тъга и страх
и после колебливо се разпадат.
А аз стоя и вярвам в чудеса
на прага на Вселената, в която
Сърцата се топят от самота
в студената прегръдка на тълпата.