А аз не знам защо, но точно когато съм тъжна (и то без конкретна причина), не мога да пиша. Просто не мога. Няма за какво. Някак празно ми е и... това е.
Но да, поезията ми помага - когато я чета.
Днес си харесах:
ДИМ
Георги Константинов
По хребета на есента
следа от мълния открихме...
Обикнахме се в самота.
В общуване се отчуждихме.
Сега мълчим. И хладен дим
пълзи по чувствата ни днешни...
Едва ли ще се разделим.
Но знам, че няма да се срещнем.
И музиката...Разбира се, музиката...
Когато легна на пода със затворени очи, на тихо и тъмно, и слушам Музиката, мога да усетя безкрая на полето пред мен, аромата на утринни летни треви, капчиците роса по босите ми ходила, лекия вятър, който подухва в косите ми, първите слънчеви лъчи, които плахо, много плахо докосват клепките ми и Свободата. Тогава забравям за стените, за хората (о, да, хората!), забравям за всички онези дребни, досадни неща, които съсипват ежедневието и ставам лека, лека, прозрачна, невидима и ставам прашинка, тичинка на цвете, молекула въздух, не, електронче, свободно носещо се на никъде и искам да кажа, че усещането е невероятно.
