Усещането да ме няма

Повечето хора откриват в себе си желанието, или по-скоро нуждата да пишат, когато са тъжни.
А аз не знам защо, но точно когато съм тъжна (и то без конкретна причина), не мога да пиша. Просто не мога. Няма за какво. Някак празно ми е и... това е.
Но да, поезията ми помага - когато я чета.
Днес си харесах:

ДИМ

Георги Константинов

По хребета на есента
следа от мълния открихме...

Обикнахме се в самота.
В общуване се отчуждихме.

Сега мълчим. И хладен дим
пълзи по чувствата ни днешни...

Едва ли ще се разделим.
Но знам, че няма да се срещнем.


И музиката...Разбира се, музиката...

Когато легна на пода със затворени очи, на тихо и тъмно, и слушам Музиката, мога да усетя безкрая на полето пред мен, аромата на утринни летни треви, капчиците роса по босите ми ходила, лекия вятър, който подухва в косите ми, първите слънчеви лъчи, които плахо, много плахо докосват клепките ми и Свободата. Тогава забравям за стените, за хората (о, да, хората!), забравям за всички онези дребни, досадни неща, които съсипват ежедневието и ставам лека, лека, прозрачна, невидима и ставам прашинка, тичинка на цвете, молекула въздух, не, електронче, свободно носещо се на никъде и искам да кажа, че усещането е невероятно.

1 коментар:

  1. SMOKE
    (Georgi Konstantinov- translation)

    Along the ridge of the autumn
    we found a scar of a lightning
    We fell love in silence (or sort of)
    communication was frightening
    We say no words, and this cold smoke
    is lingering slowly on today's feelings
    we'd hardly ever get apart or get broke
    but I know we'd never meet our healing ...

    ===================

    ОтговорИзтриване