ежедневие

Изглежда свикнах да те измълчавам.
Съвсем забравих как съм те изричала.
Но още си горчив. От незабрава.
Горчив. От недовършено обичане.
Не мога да си спомня преди тебе...
След теб е същото. Една безпаметност.
Изглежда съм живяла само временно.
В една илюзия, че има щастие.
Не се ли наболя? Не ти ли писна?
Не ти ли отесня във тези мисли,
които ме оплитат и притискат
със лепкавата си, горяща сила...
Отивай си...Не искам да те помня.
Върни ми празното пространство на безкрая.
От днес ще те забравям. Главоломно.
Със цялото си смешно отчаяние.
Ще хвърля всички глупави отсрочки,
които щедро давах и на двама ни.
Не искам да те помня вече. Точка!
Бих дала всичко, за да те забравя...

Наистина не е прибързано

/нито обмислено/

Аз имам сили само да си тръгна.
Но нямам сили да остана.
Не знам в какво съм се превърнала...
Дали е рано? Не е рано.
Напротив, малко закъснявам.
Изпуснах си сърцето някъде.
Забравих как се стига гарата
със най-отдалечаващите влакове.
Не мога, бързам, няма да се връщам.
Това сърце...не ми се търси.
И без това не съм си същата.
Задръж го и не ми го връщай.
Не ме изпращай, мога и сама.
Не помниш ли, ти ме научи.
Затваряй тая смотана врата.
И много бързо искам да заключиш.
Защото знам ли...глупавото ми сърце
ще вземе да ме дръпне да остана.
Но аз не мога. Вече не.
Обичам те. Изчезвам. Друго няма.

От близо, от далече...

Той се появява ей така, изведнъж, за малко, набързо и си тръгва.Винаги.
И винаги ми оставя по нещо. Днес беше тази песен:

...

ЖМИЧКА С РЪЦЕТЕ НА ДЯДО