Стига!

Ако поискам, мога да мълча и сто години!
Така, че, хайде, свиквай със това.
И стига си ми обяснявал колко силно
те наранявам с тази тишина.

Мълчи ми се. Мълчи ми се и толкова!
Различна съм била... И чак те плаша?
Не ме разсмивай... Казах ти. За Бога!
Мълчанията от кога са страшни?

Нали ме има...Някъде съм. Тук.
На същата Земя съм, като тебе.
Но просто искам да е тихо. Всеки звук
сега ми е безкрайно непотребен...

Нищо, че си човек

В това градче, в което се събуждам,
по покривите няма керемиди.
Там всяка малка, светложълта къща
изцяло е покрита само с миди.

Морето е небе. И е отгоре.
А корабите плават на обратно.
Понякога ята от цветни риби
кръжат из синята му необятност.

В червените корали си завързах
зелени водорасли - като люлка.
Между прозрачните воали на медузите
лъчите сутрин тихичко бълбукат.

Но приказките за русалки свършват тъжно.
Русалките не стават на момичета.
Морето, казват, в пяна ги превръща...

Аз, въпреки това, ще те обичам.