Когато се опитвам да избягам...

Водни пръски просто, не сълзи

Разбивам се, за сто и първи път,
в солените скали на тишината ти.
Очите ти мълчат. И пак мълчат
пред немощната сила на водата.

Засилвам се със вятъра. И все към теб...
От всички брегове избрах най-стръмния.
Какво съм аз? Парченце от море.
Все идвам. После все си тръгвам.

Но някой ден, повярвай, някой ден,
ще разбереш какво е да обичаш.
Не ме търси тогава. Не и мен.
Ще бъда просто прилив във очите ти...

-----

Но днес съм някаква объркана вълна.
Към тебе и назад...и пак обратно...
Да беше бряг от пясък...топъл бряг,
щях да попия в теб. И да остана.


Когато не искам да се будя

Понякога, когато те сънувам,
Луната слиза ниско. И мълчи.
А вятърът обсипва със целувки
зелените и пролетни очи.

Тогава става толкова вълшебно...
И ти на пръсти идваш в моя свят.
Донасяш в шепи мъничко надежда.
И най-красивата история за любовта.

Оставаш с мен...
до края на нощта. И на живота.
Обичаш ме тъй, както можеш само ти.
Но всичко е на сън. И само толкова.
А утрото безкрайно ще боли.

Лека нощ

Когато, уморена, Вечерта,
полегне над града и стане тихо,
акациите шушнат със листа
и думите им стигат до звездите.

Прозорците, с отворени очи,
издишат смях, и музика, и шепот.
По улиците никнат светлинки
и заприличват малко на небета.

Морето коленичи на брега
и гали с длани топлия му пясък.
Сърцето му е мъничка Луна
и пръска свойте сребърни отблясъци.

Аз днес съм Вечер. Ти не го разбра,
но слязох мълчаливо във очите ти.
Прииска ми се да ти подаря
едно усещане - че си обичан...

Необмислено

Докато помня допира на устните ти
по още спящите ми клепки,
и онзи мирис, на разсъмване,
докато се будя във ръцете ти,
докато тишината ми говори с твоя глас
и търся силуета ти във сенките,
докато крия името ти във сълза
и времето се губи във безвремие,
навярно ще забравя себе си...
Макар, че упорито го отричам.

Това е глупаво, но ще го кажа -
изглежда винаги ще те обичам.

В минало време

Когато се обличам във небе
и крия много ветрове в очите си,
а ти не можеш никак да ме спреш
да те обичам
съм някак по-вълшебна от нощта
и по-черешова от меките и устни.
А ти мечтаеш само за това -
да вкусиш
една целувка, нежна като сън,
една целувка, тиха като шепот.
Не казвай нищо...вече съм
заспала
в топлината
на ръцете ти.

Няма!

Не мога да заспя. За стотен път.
Без теб не мога. Много ми е тихо.
Не плача вече. Свикнах да мълча
и да затварям самотата в стихове.

Но тези глупави, облещени звезди
се мъчат да повдигнат миглите ми.
Какво очакват? Купища сълзи?
По някакво отиващо си минало...

Но няма да заплача. Не и днес.
Нали забравих колко те обичам.
И само името ти скита без адрес
в безсъниците на едно момиче.


Ciao Caro

Знаеш ли, изобщо не ми пука.
Моят свят не свършва без теб.
Още имам дъжд във капчуците,
а след него - огромно небе.

Ти ме обичай, ако поискаш.
Ако поискаш - ме намрази.
Все ми е тая. Честно. Наистина.
Вече не помня дали ме боли.

Вече не помня дори и гласа ти.
Нито смеха, нито ръцете.
Имам си хиляди чакащи пътища.
И те, до един, без теб са по-светли!

Една палитра в мен...

Понякога съм гневна. Много гневна!
Защото знаеш ли къде си се запратил?
Земята е огромна, като бездна.
Такава е огромна, че ме плаши.
Шегуваш се: "Луната пó е близко.
Нали поне я виждаш със очи?"
Обаче аз Луната не я искам!
Аз искам теб! Където и да си...
Понякога съм гневна. После тъжна.
А после съм щастлива. И така...
Изглежда съм успяла да се влюбя
чак до върха, до края на света.

Стига!

Ако поискам, мога да мълча и сто години!
Така, че, хайде, свиквай със това.
И стига си ми обяснявал колко силно
те наранявам с тази тишина.

Мълчи ми се. Мълчи ми се и толкова!
Различна съм била... И чак те плаша?
Не ме разсмивай... Казах ти. За Бога!
Мълчанията от кога са страшни?

Нали ме има...Някъде съм. Тук.
На същата Земя съм, като тебе.
Но просто искам да е тихо. Всеки звук
сега ми е безкрайно непотребен...

Какво да ти обяснявам...

Думите ти са ужасно правоъгълни.
И така ми става някак скучно.
Няма пламъче във тях - студени въглени.
А това направо ме измъчва.

Иде ми да взема нещо...ножица!
Да изрежа формички по тях, звездички.
После да ги пусна през прозореца,
че да могат малко да подишат.

Знаеш ли, те могат да са цветни.
Могат на хвърчило да приличат.
...но за теб е просто безпредметно.
Ти не можеш даже да обичаш.

Не може иначе...

Разделите са с много остри ръбове.
И режат със прегръщащи ръце.
Аз за това така не се сбогувам -
да не боли ни теб, ни мен.

Разделите подобно малка мигла
те боцкат във очите. И сълзят.
И за това реших да си отида
без твоето "Приятен път..."

Разделите горчат от изгоряло...
А твоя вкус да си запазя пожелах.
И за това си тръгнах без раздяла.
И за това, навярно...загорчах.

и...не

Напоследък всичките ми мисли почват с "Не..."
Явно просто имам нужда да отричам -
зимата и хората, птиците и...теб.
И това, че страшно те обичам.

Връзвам с тел пробитите мечти.
Те подрънкват, като стадо хлопки.
И защо така ми се лети?
Сигурно да търся юг. И топлото.

Как пък не измислих нещо с "Да!"?
Не и не... Това е. Отрицание.
Да му се не види на Света!
Тъй и не успях да го позная...

Хайде, обясни ми...

Не се влюбвам. Не съм ли ти казвала?
Отдавна забравих как се прави това.
Изсъхнаха всичките рози във вазата.
А уж им наливах все жива вода.

Мъглата от розови облаци пръснах.
Небето ми днес е просто ... небе.
Така, че не искай за мен да откъснеш
ни Лунното цвете, ни звездно лале.

Недей да ми пишеш сълзливи куплети.
Не казвай, че губиш съня си без мен.
Не пращай светулки в нощта да ми светят.
Нека е тъмна след светлия ден.

Не се влюбвам. Не мога. Съвсем не умея.
И някак учудващо, дори алогично
сама се опивам да проумея
как без да се влюбя така те обичам?

само това...

Спри изгрева! От него ми е тъжно...
Защото те краде от моя сън.
Нощта красиво нека да ме лъже,
полегнала на облака отвън.
Аз мога до забрава да я слушам...
Да се преселя в Сънищния свят.
Защото там единствено се будя сгушена
във свивката на твоята ръка.
Спри този изгрев...Нека да не идва.
За малко още нека да съм с теб.
А после превърни ме в празна мида
и ме хвърли във зимното море...

В геометрията на няколко мисли

Тази нощ е безкрайно квадратна.
Даже има квадратни звезди!
А Луната прилича на бучица захар
и от обич, навярно, сега се топи.
Зрее вятърът като плод. Като вино.
После къса листа, сякаш къса билети.
Булевардът прилича на някакво кино.
Неми актьори са силуетите.
В моя прозорец квадратно те няма.
Даже те няма и на квадрат.
Филмът, изглежда, е блудкава драма.
Кой ли очаква внезапен обрат...
Само аз и Луната стоим най-нелепо,
невписани в рамките. Съвсем неквадратни.
Какво ли ни пука...Нали ни е светло...
От днеска нататък броя те обратно.

сигурно понеже на мене прилича...

Помня те отдалече. Че отблизо болиш.
Всъщност даже не искам да помня.
Обичта си заключих зад десет врати
и посипах очите и с лава и огън.

И насила повярвах, че съм забравила
твоя глас. Тишината, споделена със теб.
Обичта ми – наивница – все така се надява...
И не иска, глупачката, за секунда да спре!

Ех...да беше я взел...Че ужасно ме мъчи.
Все за теб ми говори. И не иска да спи.
Аз я чувам, макар че много здраво заключих
всички онези десет врати...

толкова.

Имам толкова много приказки,
а в нито една не съм те разказала.
Събирам те на прекъсвания
и си те нося в пазвата.

Когато ми спре сърцето,
ти ще останеш там. Да дишам.
Ще ми бъдеш последното
изречение. И начало на притчата.

Доколкото се познавам,
тя сигурно ще е без поука.
Освен нея, друго нямам...
Вдишай ме и... наслука!

*

Ако знам, че краят ми e близо
(не казвай, че съм млада...Той не пита)
не бих ти казала...не бих ти казала...
А просто на далече ще отлитна.

Ще преболи от мене празното местенце.
По-малко ще боли от ужаса.
А в нищото ще стана на парченца
и само обичта ми ще възкръсне.

Не знам какво е след живота...още.
Но ако мога, ще те пазя винаги.
Ще идвам като сън във твойте нощи
и ще заспивам тихо в миглите ти.

А ти живей заради себе си...и мене.
Ако е речено - навярно ще ни има.
Във друг живот и в друго време.
Сега е нужно да отлитна...

препънателни знаци

Аз съм една запетайка
между двете ти подизречения.
Даже не подозираш,
но утре ще съм ти вчера.

Важното е, момчето ми,
днес да съм ти постелята...
Днес да съм ти късметчето
и вкуса на кафето ти.

Вчера ти бях незнание.
Утре ще съм ти минало.
Днес обаче съм раничка.
И те боцкам със жилото.

Колко дълго е днес?
Всъщност, все ми е тая.
Между вчера и утре
аз съм ти запетаята...

оптично метеорологично явление

Днес мислите ми са
изцяло на райета.
Мисля в жълто за ръцете ти.
А в зелено -
за задачките, които все отлагам.
Сини мисли...
за живота на нещата.
И оранжеви -
когато се разсмея.
Ставам розова
(от ягодова дъвка).
И от мисъл
за една прегръдка.
Виолетово ме изненадва
някаква добра тревога...
После идва във червено
щастие. Че теб те има.
Днес изцяло на райета
скитат мислите из мене.
Бях си дъжд.
На тебе - Слънце.
За това ли съм дъга?

неясно...

Ти непрекъснато ми казваше,
че искаш да ме направиш
щастлива.
И ми даваше
обещания
ябълки
звезди
и рокли.
И нито един път не попита
как аз разбирам
щастието.

Сега Той
никога не ме пита
какво е за мен щастието.
Не ми дава
обещания
ябълки
звезди
и рокли.
А правото да го мечтая,
когато ми пожелава
"Лека нощ", безплътен,
на много километри от мен.

Тогава
защо съм щастлива?

Приют за мисли...

Понякога съм толкова разсеяна,
че се качвам на покрива
и си улавям самолет.
После го превръщам
във водно конче
със синьозелени прозрачни крилца
и го пускам да лети
над саксиите с маргарити.
А мислите ми са калинки.
Обаче седемточкови.
Почти като многоточие...По две.
А той не знае.
Иска да знае само защо мълча.
И аз му казвам:
-От многоточието е...
Но той не разбира.
Той не знае,
че по покривите гнездят
две фантазии и един гларус.
И няколко котки.
И колко мисли само...
Недоизмислени,
прокудени,
непожелани,
избягали...
Които аз понякога
приютявам
и превръщам в стихове.