Два вида светлина

Ти си мислиш, че аз съм Луна
и така ти изглеждам красива.
По небето ти стръмно вървя
в коловоза на някаква диря.

Хвърлям мрежи от меки отблясъци
и докосвам със крехки лъчи
онзи тъмен пожар във душата ти,
в който много отдавна гориш.

Ала, знаеш ли...всъщност грешиш.
Аз изобщо не съм ти Луна!
Аз не светя със чужди лъчи.
Имам собствена светлина.

За това не поглеждай във мен.
Нажежена до бяло съм. Грея.
И привикнал на нощно небе
ти навярно ... ще ослепееш.

Нещо такова...

Късният следобед се разплита
и е пълен с хиляди посоки.
Сигурно преди била съм птица,
за това избирам най-високата.

Чакам залеза, за да се гмурна в него,
да попия златните му пръски.
Очертавам своята крайбрежност
по небето с връхчето на пръста.

И усещам, как по устните ми трепка
нещо топло, истинско, несбъднато,
нещо като зов и обич, като шепот,
нещо като твоята целувка...