сутрини

Този мъж,
който си въобразявах, че си,
понякога ми липсва толкова много
че звуците се разпадат
цветовете и формите изчезват
и с Вселената се случва онова,
което се случва с екрана на телевизора,
когато внезапно спре токът.
Оставаме само аз и липсата му
и аз не мога да дишам,
защото тя е огромна,
някъде около шестнайсет пъти
по-голяма от всичко, което познавам
и изпълва цялото Нищо,
в което сме останали сами.
Не мога да определя дали плача или не
защото не знам
как изглеждат сълзите
в безвъздушно пространство.
Сигурно като дъжд,
който никога не докосва земята -
си казвам после, точно преди да се превърна в точка.
И тогава се сещам
как може да ми липсва нещо,
което никога не е съществувало никъде
освен в моето въображение.
Толкова съм глупава...
Сигурно не ми липсва той,
а ти.

Това, което приказките премълчават

Момиче,
не опитомявай Звяра.
Опитомиш ли го,
ще стане като всички...
Когато развалиш магията,
той ще забрави
как
само
само ти си го обичала
когато беше невъзможно труден.
И лош.
И тъжен.
И безкрайно сам.
Онази приказка
е пълна със заблуди.
В живота не се случват чудеса.
В живота
всичко
е напълно
прозаично.
Тук любовта е дума без значение.
Отивай си преди да го обикнеш.
---
Обикнеш ли го...
не търси  спасение.

Лунатична приказка за овце

или приказка за лунатични овце

от тези дни, наскоро

Мислите ми лъкатушат
в сънената ми глава.
Аз съм топла, мека, сгушена,
и... не мога да заспя.
Преброявам си звездите,
после седемте овце,
но една от тях ме пита:
-Той къде е? А? Къде?
Имаме овца зад борда
на леглото-параход.
Беше питаща порода,
затова - в морето-под.
Другите мълчат сърдито
и ме гледат с тъжни копчета.
Едно плюшено копито
ме подритва най-нарочно.
Хубаво. Ще я спася.
Тя съвсем не е виновна.
Тя е плюшена овца
и не може да говори.
Никак не е на добре
аз - сама по пълнолуние.
Осем рошави овце
пият чай срещу безсъние.

---
в последствие се илюстрирахме (с овцете) -   http://boichki.tumblr.com/post/92722723721

През девет земи, в десета...

Сънувай, Обич, Другия ни Свят.
Във който всички думи са излишни.
Във който зад прозорците валят
цветчетата на пролетната вишна.
И падат върху дивите треви.
Целуват ги със белия си шепот.
Звездите се усмихват със очи
и трепкат мълчаливо по небето.
А вятърът с дантелени ръце
рисува с пръст контура на Луната.
Едно бездомно мъничко щурче
свирука щурчовата си соната.
Сънувай, Обич, Другия ни Свят.
И някога, когато се разсъмне,
когато думите престанат да болят,
ще дойда. И ще ти го сбъдна.