Необяснима...

Уж беше слънчево, а вятърна тъга
по раменете ми накаца мълчаливо.
Погледна плахо, после затрептя
и във сърцето ми потърси си квартира.
Прибрах я. Беше толкова самотна...
И толкова уплашена изглеждаше...
А във сърцето ми, все пак е топло.
И имам, май, парче надежда.
Една тъга...въздушна като облак...
Сега със нея двете си мълчим.
Прегръщам я. Поне не е бездомна.
А утре ще я уча да лети...

3 коментара:

  1. Inexplicable...

    It seemed sunny,but some windy sorrow
    perched silently onto my shoulders
    She looked at me timidly ,wanted to borrow
    a key for my heart , to become its beholder...

    I took Her in, She was looking so lonely
    but also so scared was her own expression
    inside of my heart it is pretty warm...
    but I've kept my hope , it is my obsession

    Some kind of a sorrow, as airy as cloud
    now we're two.. and we are both silent
    A quiet hug I'm giving her , not loud
    I'll be teaching her to fly up among violence...

    ОтговорИзтриване
  2. :'(разплака ме...а ти си толкова мила и нежна...

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.