Старото дърво и Вятърът

Във едно далечно царство
имало едно момиче,
дето търсело си принца,
който силно да обича.
Тя си имала дърво
във градина край брега.
В клоните му криела
свойта болка и тъга.
А дървото (кестен стар)
пиел цялата и мъка.
Бил най-верния другар
и надеждите и скътвал.
Затова веднъж,на есен
той помолил всички птици
като отлетят на юг
да потърсят нейде Принца.
А когато пролетта
се завърнала със песен
всички птици до една
по едно писмо донесли-
принцове от разни царства
искали това момиче.
Ала пак било то тъжно-
никой просто не обичало.
Паднала нощта в градината.
Кестенът на глас заплакал.
И в короната му изведнъж
се промъкнал топъл вятър.
-Разкажи ми, братко мой,
за какво са тез сълзи.
Ако мога-ще помогна.
Само да не те боли.
Кестенът се спуснал да разказва
за мечтата на момичето-
да се влюби, да обича,
и да бъде тя обичана.
-Знаеш ли, аз знам къде е
този неин чакан принц.
На далече той живее.
Но не е неосъществимо.
Аз ще тръгвам. Ще летя.
Над морета и океани.
Принца ще ти доведа,
за да са щастливи двамата.
И потеглил във нощта
вятърът на пътешествие-
за да сбъдне любовта
на момичето вълшебно.
След време много или малко
(историята тук мълчи)
вятърът пристигнал там,
уморен бил да лети.
Шмугнал се между пердетата,
принцът спял, било среднощ.
Вятърът го залюлял
все едно е спал във кош.
Плъзнал ветрените длани
по лицето му заспало.
А момчето засънувало,
че момичето видяло.
И под нежната среднощна
топла вятърна милувка
то усетило по устните си
парещата и целувка.
-Кой си ти? Дочул се глас.
Вятърът се поуплашил.
А от тъмнината в ъгъла
черен гарван се разграчил.
-Аз съм Вятърът.А ти?
Кой си и защо си тук?
-Аз съм Гарванът на Принца.
Шшшшт.Да не чувам нито звук.
Как така нахлу при нас?
И какво насам те води?
-Изпълнявам мисия.
Искаш ли да ми помогнеш?
Гарванът потънал в слух.
Дълго Вятърът разказвал
за Принцесата и птиците,
и за кестена му казал.
-Слушай, братко, зная как
двама да ги събереме.
Ала няма да е лесно,
ще отнеме много време.
Ти си вятър лекокрил,
по света навред се скиташ.
Може Принцът при момичето
да заведеш, ако опиташ.
Ала имам аз идея,
струва ми се по-добра.
Я ела да ти прошепна,
пък ще видим след това...
Там, високо в планината
има чуден водопад.
Над скалите му високи,
там живее моят брат.
Той сокол е, но огромен.
Със най могъщите криле!
Зная, че ще ни помогне,
зная-ще ни разбере.
Ала той е надалече,
аз до там не зная пътя.
Ала ти...та си Вятър,
хуквай с ветренските стъпки!
Вятърът не чакал миг-
през прозореца препуснал.
Полетял над равнините,
над морето пак се спуснал.
И нещеш ли, не след дълго
той съзрял скала висока,
а от нея водопад
сипел се във сто посоки.
Било приказно красиво,
греела дори дъга.
Тука сякаш в миг умирала
и най-страшната тъга.
Вятърът подухнал плахо,
и соколът призовал.
-Хей, ти птицо, великанска!
Идвам аз с една молба.
Твоят брат при теб ме прати,
каза, ще помогнеш, знай.
И разказал му историята
от началото до край.
Силният сокол разперил
тежки, бляскави криле
и със вятъра понесъл се
към заспалото Момче.
Принцът се събудил, сънен.
А сънят му -още жив...
Как Принцесата целува,
и е влюбен и щастлив...
Затова когато гарванът
казал му да бъде смел,
да се качва на Сокола
и към нея да поеме,
той не се подвоумил,
скочил бързо на крилете му
и безстрашно се понесли
над земята, над морето.
А пък Вятърът помощник,
редом с тях и той летял,
щом соколът уморял се,
под крилете му стоял.
А във царството крайморско
безутешната Принцеса
все така самотна била
и се чудела къде са
тези слънчеви очи,
дето във съня си вижда.
И дали...ех...някога...
тя във тях ще се оглежда.
Пак при кестена стояла
и разказвала в захлас,
как мечтае да е влюбена,
и къде ли в този час
скита се Момчето нейно,
има ли го на света,
той дали така копнее
да открие Любовта...
В миг небето почерняло.
Връхлетяла буря сякаш.
Клоните превил си кестена,
Искал той да я опази...
Но...за миг било туй всичко...
Слънцето се появило.
А до старото дърво
Птица ...не...а птичище
устремно се приземило.
И от нея слязал Той...
В миг Земята сякаш стихнала.
Времето дори замряло-
и секунда не отлитвала.
Не отделяли очи
Той и Тя един от друг...
Сякаш всичко се събуждало...
Сякаш случвало се чудо...
Сякаш всичките звезди
редом с Слънцето блестели,
сякаш музика звучала
от камбани и от трели...
Той пристъпил плах към нея,
Тя видяла във очите му,
че това е, точно този,
дето вечно е обичала...
И Земята пак се втурнала
във лудешки вихрен бяг,
вдъхновена и щастлива,
че познала Любовта.
Без слова, без думи празни,
той подал и топла длан.
И във нея сякаш бликнал
цял вълшебен океан.
А соколът им предложил
на далече да ги отведе,
за да няма никой, никой
любовта им да краде.
Тя прегърнала дървото
и му казала: "Прости...
Аз ще те обичам винаги...
Знаеш го добре, нали?"
Кимнал кестенът със клони
и я пуснал да лети...
А от него се отронили
листи...като две сълзи.
Силния сокол политнал...
А прегърнати, между крилете му,
Той и Тя в любов се вричали,
не със думи, с поглед трепетен...
На притихналия бряг
кестенът прошепнал тихичко-
Мила моя...най- добра...
винаги ще те обичам...
Може би от мъка до едно
ще окапят днес листата ми,
ала аз ще съм щастлив,
че е сбъдната мечтата ти!
Може би кората ми
ще се сбръчка в самота,
ала аз ще знам че ти
си открила любовта...
Корените ми ще са пресъхнали,
че сълзите си изплаках...
Ала пак ще съм доволен,
че откри тоз, който чака...
И когато някой ден
съм изсъхнал и немощен,
и макар, че ще умирам,
аз ще зная, че все още
има Обич на света,
и е жива Любовта.
И мечтите ти се сбъдват,
ако вярваш във това...