В минутите, в които ставам толкова себе си...

(а всъщност съм изцяло Негова)

Обичам да се случва тишина
след лудото стълпотворение от хора.
Да седна на парченце от дъга.
Да дишам. И да не говоря.
Във чашка от оранжево лале
да си налея глътка въздух.
А времето по охлювски да спре,
за да не може да се случва късното.
От клончето на някаква липа
да си издялкам мъничко моливче,
с което по узрялата Луна
да мога приказка да Mу напиша.
И да Mу кажа, че едно море
е твърде малко, за да скрие обичта ми.
И че във чашата Mу с утринно кафе
не захар, а целувка съм оставила.
Но то е утре. А сега Tой спи...
По миглите Mу слизам като шепот.
В съня Mу нося песни на щурци
и мъничко от моето далече...

И седнала на своята дъга
със пръсти роня тихото безсъние.
В трошиците заключвам синева...

С която утре ще нахраня гълъбите...