Приказка за една гъсеничка

Човек като започне да се опитва да си подреди разхвърляния компютър, понякога намира разни неща, които е забравил...А с тях идват и спомени за хора...за важни за него хора...Но да не се отдавам на размисли, които така или иначе не ми идат отръки. И тъй...

ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА ГЪСЕНИЧКА

На едно черешово дърво (тип дива череша) в една най-обикновена гора живеела една гъсеничка. И не само тя де. Там живеели две врабчета, четири калинки, един кошер цял с диви пчели, седем-осем мухи, няколко комара и един възрастен Паяк. По някога на гости им идвали две оси-близначки и Водното Конче от Близкото Езеро. И...в общи линии, живеели си всички задружно, обичали се, помагали си, обаче...гъсеничката се чувствала някак тъжна. Усещала в погледите на приятелите си нещо като смесица от съжаление и надменност, а понякога дори и отвращение. Тя не разбирала защо е всичко това. А и никой никога не и казвал нищо, с което да я нагруби или поне да и подскаже защо тя се чувства така и наистина ли приятелите и крият нещо от нея. Минавали си така дните, живота между листата на дървото кипял, вихрели се купони с череши и мед, а гъсеничката все тъгувала по малко. Един ден мъничкото и гъсеническо сърчице не издържало и тя решила да сподели подозренията си с единствения, който чувствала най-близък и в чийто поглед откривала само приятелска топлота - стария мъдър Паяк.
- Право си, приятелче...-промълвил той със старческия си паяков глас...-Това, което долавяш в очите на нашите приятели, наистина го има...Пренебрежение...Не много, но го има. А ти наистина ли не знаеш защо е? Помисли...кое е това, което те прави различен от тях? Защо те мислят, че са над теб?
Гъсеничката замълчала тъжно. Мислила, мислила...но не откривала причината. Та нали всички на едно дърво живеели, под еднакви листа спели, деляли и радости и скърби заедно... Паякът забелязал, че на малкото гъсениче му е трудно да проумее защо, и заговорил:
- Преди време и с мен се държаха така. Само, че аз им доказах, че грешат. Но аз имам моите невидими нишки, с които плета мрежите си...И беше лесно да им покажа, че всъщност, ако поискам и аз мога да ЛЕТЯ! Крилете, приятелче...крилете. Ние с тебе нямаме криле...
Очите на гъсеничката се напълнили със сълзи...
-Какво да правя, дядо Паяк? Как да полетя? Искам да бъда като тях. Искам за ден поне да мога да разперя криле и да полетя!
Мъдрият Паяк обаче не знаел. Прегърнал малкото гъсениче и му казал да отиде да се наспи, а на сутринта ще измислят нещо. Може да му дойде някаква идея на сън. Гъсеничето запълзяло към своя клон. Искало му се да се стопи, да изчезне от мъка...да го няма на тоя свят. Наместило се в малкото си легълце и се увило в одеалцето си. Треперело. От студ и мъка. Увило се още по-плътно. И още...и още...докато не заприличало на малко тъжно пашкулче.
На другия ден Паякът се учудил, че гъсеничето не идва на закуска. Другите гадинки също се притеснили. Решили да видят какво се е случило с гъсеничето.
Дохвърчали до неговия клон, надникнали в легълцето му, но там гъсениче нямало! Имало само някаква омотана в одеалца шушулка.
Първо едната калинка се осмелила и побутнала шушулката. От вътре нещо прошавало, но само толкова. После едното врабче попитало:
- Хей, гъсениче, няма ли да ставаш?
-Оставете ме на мира! -измърморил един тъжен глас от вътре.- и без това само ви пречех, и без това ме презирахте, че нямам крилца. Сега ме оставете!
На буболечетата им станало страшно тъжно, за дето са пренебрегвали малкото гъсениче. Почувствали се ужасно виновни. И решили, по един от тях да стои "дежурен" при гъсеничето и да му прави компания и да го наглежда. Редували се така дни наред.
Изведнъж, в едно слънчево утро, тъкмо когато дежурен бил дядо Паяк, одеалцата в леглото на гъсеничето се размъдали. Първо се подала една антенка.
-Охо! Добро утро!- зарадвал се паякът, познавайки тъничиките гъсеничовски антенки. - Някой май се е наспал, а?
От одеаленото пашкулче се подала втора антенка.
-Бавно се събуждаме нещо, май? - продължил Паякът.- Ми, така е...толкова време спане, и аз нямаше да мога да се разгъ....Кхъ...А? Кашлюк...хлъц!
Всичките осем очи на стария Паяк щръкнали и той забравил ума и дума. От пашкулчето изпълзяло не малкото невзрачно гъсениче, а най-красивия лазурносин пеперуд на света! Крилцата му били поомачкани още, но въпреки това блестели на слънчевата светлина. И целите били изпъстрени с яркожълти точици.
Докато младия пеперуд протягал крилца, дядо Паяк се осеферил и бодро надул треньорската свирка, която всеки носел на врата си, докато давал дежурства при спящото гъсениче, за да може в случай на случка да извика другите. А това си било жива случка! Даже каква ти случка! Това било събитието на века!
Още на второто изсвирване на клона накацали всички буболечета от Дивата Череша, и двете врабчета, барабар с гостите оси-близначки и Водното Конче от Близкото Езеро. Леле какво ахкане и охкане настанало! Всички изпаднали във възторг от новите криле на малкото гъсениче. А когато то ги разтворило и полетяло към небето, а слънцето прозирало през тях, карайки ги да излъчват светлина в очите на буболечетата се промъкнала и малко завист. Съвсем благородна, де.
А младия пеперуд танцувал, гален от Слънцето и Вятъра и се чувствал щастлив така, както може да бъде щастлив само някой, чиято мечта се е сбъднала.
24.05.2008