Старите замъци*

Пристъпвам смутена през портите каменни.
Градината тъне във преспи от сняг.
По моста порутен минавам през времето
на реката замръзнала на отсрещния бряг.

Дърветата молят се да върна живота им.
Звездите изтръпват от блясък студен.
А гарван- пазител на старите замъци
със няма надежда се взира във мен.

Високите кули-силуети от черна скръб
изпъкват на фона на бяла луна.
За първи път стъпвам тук.А сърцето вълнува се,
все едно след години е пак у дома.

Дали съм принцесата ,дето замъка чака я?
Дверите тежки се разтварят пред мен.
Пристъпвам през прага. Боли тишината.
Самота оковала е всичко във плен.

По стълбите каменни праха се разстила.
Стените простенват от студ и тъга.
Пазителят-гарван на прозореца каца.
И вече е сигурен в това, че съм Тя.

По стъпките мои в градината ледена
млади тревици разпукват снега.
Луната свирепа потъва във нищото,
отстъпила място на дръзка зора.

Замъкът стар отронва въздишка.
Реката свободна запява на глас.
Със грохот вековният лед се пропуква.
И вече не питам дали Тя съм аз ...


*по стиха на Георги "Старите замъци"

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.