Разстоянието от Мен до ... мен

Благодаря на всички, които прочетат,
за това, че няма да коментират :)
Благодаря ви!


Нищо ново. Нищо неказано.
Просто... най-трудният път.
Онзи, дето минава отляво.
От който душите за дълго болят.
Да тръгнеш към себе си,
през тъмните сенки
на някакви призраци-страхове,
да носиш в ръцете си
товара на бремето
да бъдеш един обичаен...човек.
Да сипеш отрова
в листата на розите,
че утре,
когато пият в зори
да вехнат до смърт
крилцата на феите,
понеже Светът е различен.
А ти
не можеш във него
да бъдеш такава.
Понеже не трябвало.
Понеже е трудно.
Така че порасвай!
И стига си плакала.
Повярвай във някое
делнично "чудо".
Пусни еднорозите.
Отглеждай си...прилепи.
Понеже Светът такива приема.
Когато те питат
какви са мечтите ти,
тогава кажи им
просто:
"Големи!"
Задраскай дъгите
със черния маркер
и стига била си
по детски щастлива!
Това, не разбра ли,
въобще не е щастие!
Светът въобще
не приема такива.
Какво? Ти обичаш?
Но, моля те...глупости...
Това не е обич!
То е...
... дявол знае какво.
В света на разумните,
мислещи възрастни
няма такава...
наивна любов.
Въобще, Животът,
е нещо различно.
Сега тръгвай вече.
По трудния път.
Какво, че оставаш
безкрайно далече
от своето Аз.
Такъв е Светът...