поне в една твоя мисъл...

Хайде...Съблечи ми страховете.
Вече ми е толкова уморено...
Аз съм някакво пустинно цвете
в някаква измислена вселена.
Нека да усетя по нозете си
как тревите плачат на разсъмване.
Нека във косите ми разплетени
да се къпят нощни пълнолуния.
Остави ме гола. Да подишам
истинският въздух на Земята.
Остави дъждът да се подпише
с капчици по пътя на гръбнака ми.
Нека слънцето да ме целува като влюбено.
Да бележи кожата ми с топлината си.
Нека пада върху мен задъхано
порива на истинския вятър...
Съблечи ми страховете. До последния.
Нека да усетя твойте длани...
После сигурно ще се стопя безследно.
Но ще съм била...Ще съм останала...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.