Една тъжна приказка

Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си.
Как не спят, защото им е празно.
Как се чувстват тъжни като есени,
тъй като те няма, и те няма...

Как прегръщат само тишината ми
и копнеят да сънуват раменете ти.
Пръстите ми галят празнотата...
а мечтаят в тъмното лицето ти.

Дланите ми стават топли от очакване.
И замират тихо, недогалени.
Търсят устните ти някъде във мрака.
А звездите капят, незапалени.

Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си...
После ще заспя сама. Без тебе.
В този наниз от студени вечности
някога дали ще се намерим..?

Не ме е имало...

Когато си далеч, Земята
е някаква огромна тишина.
Ужасно празна е. И само вятърът
напомня, че не съм сама.

Когато си далеч, небето
рисува облаци, вместо звезди.
Когато си далеч, сърцето ми
забравя, че е нужно да тупти.

Когато си далеч, се чудя,
дали преди да се намерим ме е имало?
Или започнах истински да съществувам
едва когато с тебе се открихме...

От обич...

Аз, всъщност, никога не съм те търсила.
Но пък те чакам цял един живот.
Строях си замъци от пясък и от въздух,
а после ги напълвах със любов.
Измислях си те всеки ден по малко.
Но никога не ти измислях имена.
Понякога за кратко се разплаквах,
но после се превръщах във жена
и знаех, че не може да те няма.
Понеже аз съм тук. Значи - и ти.
Звездите нощем правех на екрани
и прожектирах в тях безброй мечти.
Когато дойдеш, сигурно ще се разпадна
на късчета любов и светлина.
Или ще стана шепа сняг във дланите ти
и просто ще се разтопя...

Зад мълчанието

Когато ставам мълчалива, е защото
думите отказват да силни.
Замлъкват във гърдите ми. И толкова.
И само тишината в мен прелива.

Остават чувствата, които наедряват
и няма букви, със които да напиша
за тази обич, толкова голяма
и толкова обикновена - като дишане.

Тогава просто ставам много тиха.
Мълча ужасно дълго. Не нарочно.
Тогава в мен остават само стихове
и обич. Много, много обич...

Обещай ми...

Защо не идваш? Пуста е нощта
и във косите и препуска вятър.
Без теб наистина не мога да заспя
и стискам в дланите си тишината.

Къде остана? Тъжен е градът
и всичките прозорци са му тъмни.
Без теб очите ми наистина мълчат
и чакат безнадеждно да се съмне.

Нали ще дойдеш? Шепотът съм аз
и разпилявам себе си в небето.
Кажи ми, че си тук... А аз ще знам,
че тази нощ заспивам във ръцете ти.

Най-дългата целувка на света

Над твоя град живеят чудеса.
И всяка вечер слизат във съня ти.
Камбанките на вятъра звънят,
когато облаците нежно се прегръщат.
Луната пее в рокля от мъгли
и стъпките и блесват във водата.
Понякога не спира да вали.
Понякога не спира да е лято.
А някога аз слизам над града
и ти ме срещаш нощем. Непозната.
Но вярваш още. Вярваш в чудеса.
И тръгваш да догониш тишината ми.
И някога навярно ще ме спреш.
Навярно ще приличаме на влюбени.
Ще ме целунеш сигурно. За лека нощ.
И чак до сутринта ще ме целуваш.

Всичко...почти

Добър вечер, моя Тишина.
Уморените ми думи те обичат.
Прегърни ме. Аз съм си сама.
Имам си небето, теб и ...всичко.
Имам си намигащи звезди
и една Луна, като усмивка.
Имам дъжд. Понякога вали.
А понякога се крие и не иска.
Имам в джоба мидена черупка
/а във нея - цялото море/.
С облаците мога да препускам
/те са, всъщност, прерийни коне/.
Имам птици, със които да говоря.
Имам пулс /звучи като тамтам :)/.
Имам обич. Страшно много обич.
Само че на кой ли да я дам...
Все едно...Нали си имам тебе.
И едно небе с Луна.
Толкова е нощно във ръцете ти...
Добър вечер, моя Тишина.

Много тихо...

Тази нощ слага нова Луна.
Още мъничка, бледа и крехка.
А звездите свенливо трептят
и се сгушват плахо в ръцете и.

Моите ириси стават небе -
нощно, тъмно...и искащо тебе.
А един облак бавно преде
бяло-синкава тъничка мрежа.

Как да стигна до теб ми кажи...
По небето опитах - не стана.
Станах птица. Летях призори.
Но пустееха вечер поляните.

Как да стигна...не знам. Не разбрах.
Ето...днес съм едно новолуние.
Би ли стигнал до мене сега?
Имам нужда да бъда целуната.

Мисли, уловени случайно

Три птици носят на крилете си звезди
и ги закачат леко между облаците.
Ти спиш отдавна. Или пък не спиш,
а ми измисляш приказка с магьосници.
Луната днес навярно е в почивка,
защото се е уморила да я пиша.
Сега изрязва спомени от мойте стихове
и във очите и се крият две въздишки.
Обичам нощите...Обичам тишината им.
Обичам да те търся в тях...и те намирам -
приседнал някъде, на края на Земята,
рисуваш по небето ми хвърчило...

Kaжи ми...

Толкова ми е самотно тази вечер...
Нямам сили даже да шептя.
Ще запаля седем бели свещи
в храма на зелената Луна
и ще си поискам да направи
мъничко вълшебство. Само миг,
в който да се случи любовта ми
в ириса на твоите очи.
В който да повярвам, че за мене
мислите ти пишат стих след стих.
И мигът да стане на безвремие
в тъмното на моите коси.
Само миг, във който да те чуя
над заспалата от дъждове Земя
и да знам, че всичките ти думи
ще рисуват в мене Любовта.
Толкова ми е самотно тази вечер,
че е просто...просто непростимо!
Все едно е колко си далече.
Моля те, кажи ми че те има...

Почти звездопад

(измислям си желание)

Пада дъжд. Всяка капка блести,
сякаш има скрита звездичка във себе си.
По стъклата ми тъмни вали ли, вали
и се чувствам ужасно поройна и есенна.
Бих целувала точно теб в този миг.
(Ако тебе те има, разбира се).
Бих прибрала в очите си всички звезди.
Бих написала с устни по твоите името
на един много таен и мъничък свят,
в който с теб да се скрием завинаги...
Виж! Не виждаш ли? От небето валят,
скрити в капчици дъжд, върху мене звездите...

Пет минути

Седемнайсет звезди.
Толкова светят в прозореца.
И отрязък Луна над заспалия покрив.
Срещу мене седи
Тишината на стола.
И мълчи с твоя глас.
И не и се говори.

И...какво ли ще каже...
Все едно ми е вече.
Нека просто флиртува спокойно със здрача.
Аз броя светлинките на Голямата мечка.
И не зная защо,
но така ми се плаче...

Тихо...

Усмихни ми се...
Луната е на точки.
Цялото небе мълчи за нас.
Тротоарите намигат с бели плочки
и прозорците разливат светлина.

Ти се усмихни...
Нощта започва.
Цялата Вселена е сърце.
Цялата Вселена днес е обич
и се сгушва в твоите ръце.

Не усещаш ли?
Земята стихва.
Спри до мен и просто замълчи.
Тази нощ не ме разказвай в стихове.
Просто дишай.
И се усмихни :)

Вместо прегръдка

Ще се стопя като един мираж
сред пясъците на пустинята.
Не казвай нищо за това,
което двамата не стигнахме...

От думите ти ме боли.
А тебе те боли от моите.
Нормално е да завали.
Но стават хлъзгави завоите.

Не ме помни. Не ме помни.
Не искам да ти бъда камък.
От мене ще си прогориш
в сърцето точно нова рана.

Нали не си щастлив така?
Нали не мога да съм Нея?
Целувам те.
Ще си вървя.
А ти бъди щастлив.
Без мене.

Само няколко ноти...

Напиши ми песен за едно небе,
във което изгревите се прераждат
в светлите бои на акварела
със отблясъци от жълто и оранжево.
Напиши ми песен за крилете,
във които диша много вятър.
За летеното над утринни морета,
за вкуса солен на свободата.
Напиши ми песен за високото.
Даже да е мъничък рефрен.
Подари ми всичките посоки.
Напиши ми песен за едно небе!

поне в една твоя мисъл...

Хайде...Съблечи ми страховете.
Вече ми е толкова уморено...
Аз съм някакво пустинно цвете
в някаква измислена вселена.
Нека да усетя по нозете си
как тревите плачат на разсъмване.
Нека във косите ми разплетени
да се къпят нощни пълнолуния.
Остави ме гола. Да подишам
истинският въздух на Земята.
Остави дъждът да се подпише
с капчици по пътя на гръбнака ми.
Нека слънцето да ме целува като влюбено.
Да бележи кожата ми с топлината си.
Нека пада върху мен задъхано
порива на истинския вятър...
Съблечи ми страховете. До последния.
Нека да усетя твойте длани...
После сигурно ще се стопя безследно.
Но ще съм била...Ще съм останала...

Нищо фатално...

Ти ме губиш?
И какво от това...
Да съм вода -
да не можеш без мене.
Или поне
като въздух да бях -
да ти е трудно
дъх да си вземеш.
Само че аз съм
просто жена.
И изобщо не съм
незаменима.
Имам в сърцето си
късче дъга.
Но какво пък -
и други го имат.
Ти ме губиш?
Сякаш твоя била съм...
Ти ме губиш.
И...какво ти остава?
На моето място
от утре е друга.
Заменима съм, знам.
Но пък как се забравям?

...когато е на път

Аз имам най-оранжевия път,
над който нощите са струни на цигулка.
Над него звездопадите валят,
и нещо със Земята си шушукат.
Той води много надалеч...
Където твоите нозе не са достигали.
Премине ли го моето сърце,
ще се превърна просто в минало.
Освен това си имам и чадър.
Изплетен е от паяжина синя.
Под него мислите за тебе спят.
Нарочно. Да не те достигат.
И аз вървя към своя хоризонт.
Измислям си по малко щастие.
Благодаря ти за парченцето любов...
Но исках цяла. Не на части.

време е...

Усещаш ли как бавно си отивам...
Как се превръщам във далечен хоризонт.
След мене нищото е някак си горчиво.
А Слънцето е семка от лимон.
Животът ти е същия. До точка.
Не липсва нищо. Нищо не боли.
Часовникът е пълен със отсрочки,
които спъват тънките стрелки.
Не съм била. Недей да си ме спомняш.
Кутията е пълна със мълчание.
А тишината на гласа ми е отровна -
да ти помогне лесно да забравиш.
Ще мине бързо. Няма да усетиш.
Да бъда драма...мисля, че е скучно.
Не се обръщай. Аз съм прах в небето.
Не помниш нищо. Аз не съм се случвала...

чай от есенни листа

И тази късна есен се разлива
по устните ми, сякаш е сълза.
Ухае на тъга и на тръпчиво,
но аз не я изричам, а мълча.

Какво да кажа...Толкова е късно...
Утрата се завиват със слани.
На облака кожуха му е скъсан.
Невидим дъжд над мен и теб вали.

А ти вървиш. Уж знаеш точно пътя.
Защо, тогава, още си далеч?
Строиш си вечност май. От стъпки.
Които никога не стигат тук, до мен.

А устните ми чакат твойте устни.
Но имат само есенната тишина.
Изглежда май със теб сме се пропуснали...
Какво да кажа ... тихо е. Мълча.