EX...

По заскрежените ми устни
нощта рисува топлина.
Измамна.Плоска.Бездиханна.
Разтапяща се от леда.
Копнея само да докосна
това канелено небе...
Целувах принцове.
Превръщаха се в жаби...
Проклятието кой ще спре?

Или по старото поверие
да тръгна тихо край брега
и на листо на водна лилия
да търся своята съдба...
Едно самотно малко жабче,
Принц чаровен,може би...
Да вярвам ли във приказки?
Не зная.
От другото... така боли!



РОКЛЯ

С ножица от лястовича опашка
си отрязох парченце дъга.
Взех си игла от белия бор,
изпредох конец от лятна трева.

Седнах на люлка от облаци тихи,
вместо с въжета-с лунни лъчи.
Ще си ушия рокля.Най-красивата!
От завист- Слънцето да замълчи.

И после алено-синя и жълто-лилава,
зелено-оранжева, лумнала в цвят,
ще скоча от облака,ще прегърна Земята,
и пъстри огньове ще разгоря.

Ще изпращам усмивки фойерверково пъстри.
С плитра и четка в ръка
ще рисувам по сивото, оцветявайки скуката.
Нали съм момичето с рокля-дъга!



ДРУГАТА

По керемидите на тихи покриви
гнездят отблясъци на сънени звезди.
В чемширен лабиринт и жълти рози
увяхват разни сбъднати мечти.
Нощта преглъща капките, изплакани
от сребърните мигли на Луната.
Нахапано до смърт безвремие
горчи по устните на тишината.
Изтръпнали от нежност длани
копнеят да докоснат Юга.
Но мен ме няма.Тръгнах снощи.
По лунната пътека.
Днес съм друга...



ПЪТЯТ КЪМ ТЕБ

През полета от синя тинтява,
по пътечки от заешки стъпки,
под дъжда кехлибарен на залеза,
днес душата ми (цялата в кръпки)
идва тук. В твоята къща.
И нахално си свива гнездо
на диванчето,там, до прозореца.
Като есенно тъжно листо
се отронва сълзичка по бузата.
После-друга.След нея-река.
И изливат се минали обичи,
разни болки, измами ,вина.
После тихо, спокойна заспива,
приютила глава на гърдите ти.
Ти се чудиш- от къде се е взела?
Май е същата-Тя-от мечтите ти.
Не така съвсем съвършена,
малко грешна, но много добра,
не съвсем кристалено снежна,
но пък истинска-твоята Тя.
Дай и изгрева, щом се събуди.
Тя, душата ми, цялата в кръпки,
все към теб до днес е вървяла.
И открила е верните стъпки...


СЪТВОРЕНИЕ

Тя се буди от първия лъч
и разлиства тревите сънуващи.
Шепне тихо красиви слова
на цветята, в зората покълващи.
Пие езерни чисти води
и се къпе под ябълков цвят,
после с облаци розово-сини
праща обич на целия свят.
И я галят с крилете си птиците,
и замира от нежност земята.
Става тихо, красиво и влюбено.

В този ден
Бог създаде
Жената...

КЪДЕ

Кой ми открадна усмивката?
Ти? Или другият беше?
Всъщност... няма значение.
Въпросът ми ,май, е погрешен.
Все едно. Нея я няма.
А уж бях щастлива.И влюбена...
Е да, само дето оказа се,
че сърцето ми плаче.Изгубено.
Не искам отминали обичи.
Не искам и ти да ме съдиш.
Обаче на теб ти е хубаво
пак първия камък да хвърлиш.
Добре. Направи го! Отново...
А преди си имах усмивка.
Сега имам само вина.
Искам цигара.
Почивка!


САМОТАТА Е МЪЖ

Във възел от планински ветрове
завързвам чувствата си избледнели.
Под сянка на орел заспивам.
Плете луната облачни дантели.
Притихва шепота на водопада,
наричан със ирония "любов".
А самотата, всъщност май е мъж.
Със строг костюм и фрак вместо сако.
Приемам го във съня си сенчест.
Запалваме цигари.А и спомени.
Не, няма да живееш в мисълта ми.
Изсъхнаха отдавна твойте корени.
Сега със мистър Самота сме двамата.
На него с мене май му е приятно...
А ти си тръгвай.Свободата
е само твоя.Няма път обратно.



МЕЧТАТА НА МОМЧЕТО

Със палитра на смахнат художник
и със хъс на възторжен водач
Слънцето рисува залеза.
Бавно се стеле вечерният здрач.
Всичко губи ясни очертания,
Контурите преливат в сянка,
приказките се събуждат
от кратката си дневна дрямка.
Едно момче със плахи пръсти
докосва Свечеряването пак.
И пак мечтата му възкръсва
по даден от сърцето знак.
Едно момче...какво си има?
Безкрайна, тежка самота...
Не е обичал никога. Не е обичан.
Единствено говори със Смъртта.
Но вече няма страх от нея.
Разбрали са се от преди-
преди завинаги да го прегърне,
да го остави да лети.




ТАКА СЕ СЛУЧИ...

Събудено от странна болка,
прилична малко на любов,
сърцето впрегна в своята двуколка
жребеца си. А пътят-нов.
Понесе ме през нощни калдаръми,
разтърси позаспалата ми същност
и ме стовари пред вратата
на тихата ти, празна къща.
Почуках с пръсти отмалели
(звънецът ти отдавна не работел).
Ти ми отвори. И се влюби.
А славеите пееха. Без ноти.
Прекрачих прага. И те заобичах.
Сълзите бяха просто изкупление.
Не исках друго.Само да те има.
Да се превърнеш в чакано спасение.
Да мога най-накрая да заспя,
под устните ти, търсещи покоя.
Отдадена до край. Докрай приета.
До вчера ничия. Днес- само твоя.