Стихчета, писани просто така...

из разни форумчета с игрички :)



***

Аз рисувам Живота. Той рисува по мене.
И така се създава изкуство...
Кой ли дявол ще иска точно мен да ме вземе
и да пие със мене до късно...
Никой. Не, наистина, казвам ви - никой.
Аз рисувам слънца по живота.
Всички дяволи бягат. Те така са отвикнали
да подсвиркват по моите ноти.
А Животът по мене рисува поречия.
Пълноводни реки под очите.
По челото ми спуска бразди от обреченост.
И си прави криле. Да отлитне.



***

/акростих/

Н ощта целуна светлите прозорци.
Е дна звезда заплака и угасна.
Б алконите приличаха на хора,
е два докоснали се в късно лято.
Ш ептяха капки дъжд. И беше тихо.
Е сенцията на Луната се разплиска.
Р имуваше дъждът среднощни стихове,
а вятърът нелепо се изкиска.
Н е си отидох. Чаках до последно.
О бичах те на сляпо. Като лудите.
Т и беше моята бездънна бездна.
И аз сама в дълбокото се хвърлих.
Н е можех да си тръгна, не разбра ли?
Е дин единствен път така обичам.
Б олеше ли? Болеше. Но останах.
Е зичница във храма на въздишките...
Ш изофренично в себе си те оправдавах,
е стествено се лъжех. И си вярвах.
Т ежеше вечерта. Не беше рано.
А аз измислях светлина. И те очаквах.

М ълчи сега...ужасно късно е за думи...

едит - 09.12.2009





А моят замък стига до небето...
И в него много тишина звучи.
Живея в кулата на сенките, където
отдавна ме заключи ти.
Остави ми един сандък със спомени.
И роза, със повехнали листа.
Превърна ме във сянка. А прозореца
с решетки от желязо окова.
Но аз ще излетя, разбираш ли?
Защото моят замък стига до небето!
Когато някой ден отключиш кулата
ще бъде празно. И безкрайно светло.

***

Дърветата - старици среброкоси
мълчат под тази лунна светлина.
Ти ли превърна Вятъра във просяк,
че скита безутешен във нощта?
Ти ли скова капчука във висулка
и скри звездите в облакова прежда?
Отидеш ли си, ще се стопи беззвучно
първия сняг. Но и последната надежда.

***

Като излязал рицар от старите замъци,
със блестящи във златно доспехи,
Слънцето гордо изправя главата си
и тръгва сияйно в небето.
Лъчите му - мечове - пронизват тъмата
и тежките лапи на облаци сиви.
Под него се буди с въздишка Земята-
целуната изгревно, есенна, жива.

***

За нея най-лютата битка си струва.
Защото без нея е празен света.
Макар, че по пътя и трудно пътуват
и срещат стени от бетон и метал.
Но с мъничко вяра и много надежда
успяват да минат зад тях и отвъд.
От силната Обич сърцата повеждани
не спират пред нищо. Не могат да спрат!

***

До пътя, пазейки наш'те мечти
стоеше усмихната мъничка фея.
-На нея приличаш - прошепна ми ти.
Най-вече когато така се засмееш.
И аз се усмихнах. Неволно, за теб.
В очите ти изгрева бавно изплува.
А феята тихо в тревите се скри.
И точно тогава ти ме целуна.

***

Eдно сърце тупти съвсем само
на края на студената Вселена.
То чака шепа истинска любов
и две протегнати ръце, за да го вземат.
То чака да дочуе във безкрая
на друго някое сърце гласа.
И се надява много, много тайно,
че някога се случват чудеса...

***

Отстъпват сенките без препирни, без звук.
Нощта си тръгва бледа, изсветляла.
И Слънцето по хоризонта плъзва лък -
лъчите му като стрели излитат, в бяло.

***

Един живот,помнете,че живеем!
Горчиво-сладък, мъничко тръпчив.
Понякога мечтите си пилеем,
понякога от нещо ни боли.
Но е така - съдбата многолика
поднася ни различни изненади.
Така че, стига със сълзите!
Животът е магия. И награда.

***

В болка и в наслада
всяка мисъл ти си.
Как да те изстрадам?
Стих си недописан...
Гвоздейче в сърцето,
трънче във петата,
вятър във ръцете ми,
пламъче в душата.
Ти си просто всичко
и за теб съм жива...
Просто...те обичам.
Как да си отида?

***

Слънцето
отмята юргана от облаци
и бавно целува небето.
Протяга лъчите измачкани
и сънено още просветва.
Морето протяга вълните си.
А гларуси махат за поздрав.
Във въздуха трепка ухание
На бриз и на пролет. По морски.
Далече брегът се събужда,
обречен и днес да е пристан.
Със розов воал се намята
и тръпне от хладния изгрев.

***

Останаха само камъни, Обич…
останаха само руИни…
Хиляда години душата ми броди
и търси те в мъртви градини…
Пустее полето отдавна. СамO…
И птиците вече не идват.
А аз все така те очаквам, Любов –
невидима, бяла и тиха…
Сега всеки камък ни помни – нали?
История , спряла във времето.
Зад тези порутени, хладни стени
отново да се намерим…

***

Прозорците, квадратни като минало
се взират сляпо във парченце ден.
Пердетата им сигурно намигат
на някой, по - щастлив от мен.
А аз затворих своя собствен свят
с решетка. Също на квадрати.
През тях квадратно идва светлина.
В невинната окръжност на сумрака.
Ти си навън. Аз чакам някой друг.
Със коня си да скочи до прозореца.
(във приказките май се получава).
Квадратно ми е...И затворено...

***

С дъх на мед и сенокоси
слиза тиха юлска вечер.
Май Луната е докоснала
мислите ми от далече...

***

От тези бледи есенни цветя
ми става някак тъжно и измислено...
Опиват ме с нагарчащ аромат,
горчив, като трошичка истина.

***

Есента с фустите шари
всички крайпътни дървета.
Меки и топли са багрите
и някак си даже май светят.
Ронят листенца акациите
сякаш са жълти сълзици.
Днес по тях почти не кацат
никакви, никакви птици.
Само две - три врабчета
нещо си чуруликат.
Есен със фустите шета
и бързо листата премита.

***

В очите ми проблясва колебание.
За кратко. Само пет секунди.
И след това с инат и със старание
ти сътворявам ново чудо.
Не се чуди. Това ми се отдава.
И без вълшебна пръчица умея
от нищо чудеса да правя.
Такава съм...във приказки живея...

***

Няма коментари:

Публикуване на коментар