Рисувам залеза в очите ти

/Code Name: Lilith/

Р ъцете ми те искат. Страшно много.
И чак болят от острата ти липса.
С ънувам те - един ездач на облаци.
У смихвам се на сън. Тъжа наистина.
В ълшебствата ми вече са изчерпани.
А нови няма. Просто нямам сили.
М ълчат звездите в черната си бездна.
З ащото сигурно и тях съм уморила.
А кордите на вятъра заглъхват тихо.
Л юлее се неистово небето.
Е динствено във тайните си стихове
З а теб говоря нежно със сърцето си.
А теб те няма... Само как те няма!
В селената тежи от самотата ми.
О бъркан залез над земята ляга -
Ч ервен, като изгубеното лято.
И аз рисувам него във очите ти,
Т ъгата става пурпурно лилава.
Е динствен мой, аз знам, че си измислица.
Т и знаеш ли, обаче, как ми трябваш?

И никой друг не ми е нужен...

И дълга до земята...

/ Стихче с последното изречение...играем си в Кралството :) /

И дълга до Земята е Нощта...
Съзвездия - стотици километри.
А аз вървя, вървя, вървя
по лунната пътека към сърцето ти.

В такива дълги нощи много тайно
се влюбвам в теб и те обичам непробудно.
Една Алиса, хукнала след заека,
която чака да се случи чудо.

А дълга до Земята е Нощта.
И има време да те срещна на разсъмване.
На границата със реалността
аз много, много нежно те целувам.

А никой, никой не видя...

Тези светли, жълти хризантеми
ми напомнят паднали звезди.
Някой ги е хвърлил на асфалта
и е стъпкал техните лъчи.
Но сияят в мрака. Как сияят...
А отгоре тъжната Луна
като майка нежно се протяга
и им шепне със приспивен глас.
Утре, сигурно, едва ли ще ги има
в този свят на хора без очи.
Те умират. Тихичко умират.
Три мънички паднали звезди.

/декада десета, последна от Декамерон на Лилит/

6.

/Вяра, Надежда, Любов - Декада седма на Декамерон на Лилит/

-Надяваш ли се? - го попита.
-Не. Вярвам! - той и каза.
И лястовиците отлитнаха.
А маргаритите във вазата
отронваха листа и шепнеха:
"Обича ме, не ме обича..."
А пък Луната зад завесата
ужасно дълго се събличаше.
- Ти вярваш ли ми? - той попита.
- Обичам те. - му каза тя.
И после цяла нощ звездите
разказваха за любовта...

2.

НАЙ-ДЪЛГИЯТ ОТ ВСИЧКИТЕ СЕЗОНИ...
/Зима и лято, пролет и есен - сезони - Декада осма на Декамерон на Лилит/

Щипка канела в чашата ти с вино...
И после - дълга тишина.
Димът опъва струни над комините,
а покривите мъркат под снега.
Ти ме рисуваш с няколко снежинки.
...и после се стопявам в твойта длан.
Недей да пожелаваш да ме имаш.
Почакай ме поне до пролетта,
когато ще поникна със тревите,
ще нацъфтя с бадемов цвят.
Ще бъда някъде, из полета на птиците
и тихо ще шушукам със дъжда.
Тогава ме вземи. И ме целувай
чак докогато стана слънчоглед.
Докато стана лятна, като буря,
и се прелея във едно море.
А след това, ленива, като есен,
до тебе ще се сгуша да заспя.
Ти ме целувай, все така унесен
от сладкия ми гроздов аромат.
И сигурно, когато се събудим,
ще разберем, че вече сме едно...
Големи и красиви. Като чудо.
А в нас ... сезонът е Живот.

7.

/от Декада пета на Декамерон на Лилит/

Съжалявам за теб. Не, наистина.
Съжалявам, но си просто човек.
Твоят свят е ужасно измислен
и си няма ни дух, ни сърце.

А пък аз съм звездата в небето ти.
И съм горда. Личи ми, нали?
Остави ме така...Да посветя.
После тихо от мен си тръгни.

И понеже съм тук, на високото,
от високо те меря. Така е.
И пред мене са всички посоки.
Ти си грешната просто. И края.

Както искаш, така ме наричай.
Намрази ме дори. Не ми пука.
Аз безмълвно до днес те обичах.
Но от утре...от утре е друго...

Кралица на Дъжда

И отново куплет от мен, куплет от теб :)
Този път благодаря за поканата на Innocence , Контеса Чар. Беше удоволствие за мен, милейди! :))

Аз не исках никак да съм дъжд,
но небето днес забрави да попита,
замери ме с два облака във гръб
и цяла над града си се изсипах...

Дърветата улавяха с листа
разпръснатата мен във водни капки.
И аз валях, неистово валях
с последните сълзи на лятото.

Търкулвах се в зелената трева
и бързах към съседната канавка,
където на душата ми-река
и беше някак...нечовешки тясно...

Изгубвах себе си. Превръщах се в порой.
Заливах миналото си. И тебе.
Земята само обещаваше покой
и пиеше от мен със жадни шепи.

Кралица на Дъжда-така ми каза
преди да те удавя в любовта си.
Преди да ме изпият страховете ти
попих в горещата прегръдка на дъха ти.

А аз не исках никак да съм дъжд...
Но явно не умеех да съм друго.
И днес валя в очите ти на мъж,
със който сме обречени да се загубим.

2.

(от Декада трета на Декамерон на Лилит)

Нощта отдръпва тежките завеси
от меко, кралскосиньо кадифе.
Събира всичките звезди във шепи
и тръгва над заспалото море.

Един прибързан слънчев лъч се спуска
по гладката повърхост на стената.
Промушва се в косите ти набързо
и след това се сгушва във ръката ти.

Отново се завръща на лицето ти,
по устните ти пише нежнодумия.
По миглите ти преминава като шепот...
Това съм аз, любов. И те събуждам : )

7.

(oт Декада втора на Декамерон на Лилит)

Отдавна спрях да вярвам в рицари. Не знаеш ли?
Така че спри да мрънкаш "Чест...и дълг".
Честта ти знам я колко е - прозрачна паяжинка.
А пък дълга...Дълга ти...Млък!

И чест, и дълг загубил си отдааааавна.
Загубил си ги преди векове.
Загубил си ги още с падането
на тежките доспехи. Или не?

Но кой ще ти повярва днес, прекраснико,
на сладки приказки и влюбени очи?
"Въпрос на чест, въпрос на дълг..." Ужасен си!
Така че, хайде, стига вече. Замълчи.

Честта ми да опазиш ти е дълг?
Въпрос на уважение е, бих ти казала.
Не гледай жално, като тъжен вълк.
Сега си тръгвам...Дълг-о-чест-вай празното!

Би ли ме сънувал тази нощ?

/из Умората - декада шеста на Декамерон на Лилит/

Днес разпадам целия си свят
на отделни атоми умора.
Дяволски ми трябва тишина.
Дяволски не искам да говоря.

Искам само някакво небе
да смени таваните във къщи.
Искам ли криле? Днес не...
Няма от къде да се завръщам.

Искам само щипка лунен прах
да поръси белите завивки.
А по нея, като котешка следа,
да премина от сълза - в усмивка.

Днес не искам да съм нежна с теб.
Днеска искам ти да ме прегърнеш
с най-любовните и ласкави ръце,
във които утре да осъмна.

3.

от първата декада на "Декамерон на Лилит"

Не ме успокоявай... Аз си знам.
Животът е и срещи, и раздели.
Почти така е и със любовта.
Нагазиш ли във нея - трябва смелост.
Но аз не съм от смелите, нали...
Страхувам се, че ти ще си отидеш.
Страхувам се, че адски ще боли.
Не ме успокоявай! Не разбираш ли...
Сърцето ми е чупено веднъж.
И след това не можех да обичам.
Но срещнах теб - Единственият мъж.
Такъв, какъвто имах те в мечтите.
Сега не ме успокоявай...Не така.
Не мога да съм смела. Много плача.
Признавам - ти ми върна любовта.
И нямаш си идея, колко значи
за моето пропукано сърце
усещането, че отново чувства...
Усещането, че обича теб.
Че има пулс. Че е възкръснало.
Но много се страхувам, разбери,
/макар да ми твърдиш, че е напразно/,
че ще си тръгнеш утре. Ще боли
от липсата ти новата ми рана.
Не ме успокоявай. Не така...
Сега аз искам да ти кажа само,
че, всъщност, нямам повече сърца.
Разбиеш ли това ... съм мъртва.
Друго няма.

Седем смъртни гряха, седем добродетели

Първи грях - похот

Понякога събличам душата си
и се любя с мъжете безсрамно.
Ако Господ ми каже "Уличница!"
ще го гледам нахално през рамо.
Хайде, Господи, хайде кажи ми-
кой ме създаде такава?
С тази душа /ужасно ранима/
заключена в женското тяло.
Тялото кой го създаде?
Не прехвърляй вината на дявола...
И недей да ми слагаш забрани!
Искам ли, мога да давам.
Душата ми...нека е твоя.
Ако искаш - прати я във Ада.
Аз съвсем не съм неспокойна.
На Земята достатъчно страдам.
Та така...Нека съм грешна в очите ти.
А мъжете след мен полудяват.
Аз ги храня с любов. И със притчи.
Дъщеря съм на теб. И на дявола.

Първи добродетел - целомъдрие

Аз съм вярна само на един.
За това недей ме пожелава.
Моето сърце принадлежи
на мъжа, със мен останал
във онези нощи на печал
и във дните на безумна радост.
Всъщност, цялата принадлежа,
на мъжа, на който съм отдала
тялото си, грешните си мисли,
и душата, цялата. До края.
За това ти казвам - не ме искай.
Никога недей ме пожелава!

Декада девета - Лицемерие

Едно дръвче облече нежен цвят
и сигурно се влюби във Небето.
Небето, явно, нищо не разбра
и не погледна даже към дръвчето.
Тогава слезе Вятър кривоок
и между тъничките клони взе да шушне,
че може да е пратеник с писмо
до синьото небесно привъздушие.
Дръвчето се усмихна, засия
и прати шепа розови цветчета.
С които да разкаже любовта,
по-нежно от въздишка, на небето.
И вятърът ги грабна. И изчезна.
Завърна се отново със Луната.
Да се достигне до Небето не е лесно,
дори да бъдеш много силен Вятър.
Не стигнали до получателя цветчетата.
И още трябвало, поне три шепи.
И Вятъра се спусна над дръвчето,
загребвайки без жалост цветовете му.
И отлетя. И никога не се завърна.
А малкото дръвче, със голи клони,
очакваше Небето да го зърне
и трупаше надежди, вместо спомени.
Едно внезапно утро, над мъглата,
Небето мълчаливо се наведе.
Огледа птиците и къщите, тревата,
и хората. И малкото дръвче. Последно.
"Какво е грозно!" каза си наум.
"Добре, че е далеч от мене!"
И само Вятърът го чу
и бързо, думите поемайки,
до малкото дръвче се спря
и нагло в клоните му ги изшушна.
То цялото се сви и посивя.
Заплака. Само корените му изсъхнаха.
След време синьото Небе
съвсем забрави сбръчканите клони
на малкото, обичащо дръвче.
И само Вятърът над него гонеше
мъгли и облаци, и пясъчни въздишки.
Не му тежаха казаните думи.
Безчувствие си имаше в излишък.
И просто продължи да съществува.

Стихчета, писани просто така...

из разни форумчета с игрички :)



***

Аз рисувам Живота. Той рисува по мене.
И така се създава изкуство...
Кой ли дявол ще иска точно мен да ме вземе
и да пие със мене до късно...
Никой. Не, наистина, казвам ви - никой.
Аз рисувам слънца по живота.
Всички дяволи бягат. Те така са отвикнали
да подсвиркват по моите ноти.
А Животът по мене рисува поречия.
Пълноводни реки под очите.
По челото ми спуска бразди от обреченост.
И си прави криле. Да отлитне.



***

/акростих/

Н ощта целуна светлите прозорци.
Е дна звезда заплака и угасна.
Б алконите приличаха на хора,
е два докоснали се в късно лято.
Ш ептяха капки дъжд. И беше тихо.
Е сенцията на Луната се разплиска.
Р имуваше дъждът среднощни стихове,
а вятърът нелепо се изкиска.
Н е си отидох. Чаках до последно.
О бичах те на сляпо. Като лудите.
Т и беше моята бездънна бездна.
И аз сама в дълбокото се хвърлих.
Н е можех да си тръгна, не разбра ли?
Е дин единствен път така обичам.
Б олеше ли? Болеше. Но останах.
Е зичница във храма на въздишките...
Ш изофренично в себе си те оправдавах,
е стествено се лъжех. И си вярвах.
Т ежеше вечерта. Не беше рано.
А аз измислях светлина. И те очаквах.

М ълчи сега...ужасно късно е за думи...

едит - 09.12.2009





А моят замък стига до небето...
И в него много тишина звучи.
Живея в кулата на сенките, където
отдавна ме заключи ти.
Остави ми един сандък със спомени.
И роза, със повехнали листа.
Превърна ме във сянка. А прозореца
с решетки от желязо окова.
Но аз ще излетя, разбираш ли?
Защото моят замък стига до небето!
Когато някой ден отключиш кулата
ще бъде празно. И безкрайно светло.

***

Дърветата - старици среброкоси
мълчат под тази лунна светлина.
Ти ли превърна Вятъра във просяк,
че скита безутешен във нощта?
Ти ли скова капчука във висулка
и скри звездите в облакова прежда?
Отидеш ли си, ще се стопи беззвучно
първия сняг. Но и последната надежда.

***

Като излязал рицар от старите замъци,
със блестящи във златно доспехи,
Слънцето гордо изправя главата си
и тръгва сияйно в небето.
Лъчите му - мечове - пронизват тъмата
и тежките лапи на облаци сиви.
Под него се буди с въздишка Земята-
целуната изгревно, есенна, жива.

***

За нея най-лютата битка си струва.
Защото без нея е празен света.
Макар, че по пътя и трудно пътуват
и срещат стени от бетон и метал.
Но с мъничко вяра и много надежда
успяват да минат зад тях и отвъд.
От силната Обич сърцата повеждани
не спират пред нищо. Не могат да спрат!

***

До пътя, пазейки наш'те мечти
стоеше усмихната мъничка фея.
-На нея приличаш - прошепна ми ти.
Най-вече когато така се засмееш.
И аз се усмихнах. Неволно, за теб.
В очите ти изгрева бавно изплува.
А феята тихо в тревите се скри.
И точно тогава ти ме целуна.

***

Eдно сърце тупти съвсем само
на края на студената Вселена.
То чака шепа истинска любов
и две протегнати ръце, за да го вземат.
То чака да дочуе във безкрая
на друго някое сърце гласа.
И се надява много, много тайно,
че някога се случват чудеса...

***

Отстъпват сенките без препирни, без звук.
Нощта си тръгва бледа, изсветляла.
И Слънцето по хоризонта плъзва лък -
лъчите му като стрели излитат, в бяло.

***

Един живот,помнете,че живеем!
Горчиво-сладък, мъничко тръпчив.
Понякога мечтите си пилеем,
понякога от нещо ни боли.
Но е така - съдбата многолика
поднася ни различни изненади.
Така че, стига със сълзите!
Животът е магия. И награда.

***

В болка и в наслада
всяка мисъл ти си.
Как да те изстрадам?
Стих си недописан...
Гвоздейче в сърцето,
трънче във петата,
вятър във ръцете ми,
пламъче в душата.
Ти си просто всичко
и за теб съм жива...
Просто...те обичам.
Как да си отида?

***

Слънцето
отмята юргана от облаци
и бавно целува небето.
Протяга лъчите измачкани
и сънено още просветва.
Морето протяга вълните си.
А гларуси махат за поздрав.
Във въздуха трепка ухание
На бриз и на пролет. По морски.
Далече брегът се събужда,
обречен и днес да е пристан.
Със розов воал се намята
и тръпне от хладния изгрев.

***

Останаха само камъни, Обич…
останаха само руИни…
Хиляда години душата ми броди
и търси те в мъртви градини…
Пустее полето отдавна. СамO…
И птиците вече не идват.
А аз все така те очаквам, Любов –
невидима, бяла и тиха…
Сега всеки камък ни помни – нали?
История , спряла във времето.
Зад тези порутени, хладни стени
отново да се намерим…

***

Прозорците, квадратни като минало
се взират сляпо във парченце ден.
Пердетата им сигурно намигат
на някой, по - щастлив от мен.
А аз затворих своя собствен свят
с решетка. Също на квадрати.
През тях квадратно идва светлина.
В невинната окръжност на сумрака.
Ти си навън. Аз чакам някой друг.
Със коня си да скочи до прозореца.
(във приказките май се получава).
Квадратно ми е...И затворено...

***

С дъх на мед и сенокоси
слиза тиха юлска вечер.
Май Луната е докоснала
мислите ми от далече...

***

От тези бледи есенни цветя
ми става някак тъжно и измислено...
Опиват ме с нагарчащ аромат,
горчив, като трошичка истина.

***

Есента с фустите шари
всички крайпътни дървета.
Меки и топли са багрите
и някак си даже май светят.
Ронят листенца акациите
сякаш са жълти сълзици.
Днес по тях почти не кацат
никакви, никакви птици.
Само две - три врабчета
нещо си чуруликат.
Есен със фустите шета
и бързо листата премита.

***

В очите ми проблясва колебание.
За кратко. Само пет секунди.
И след това с инат и със старание
ти сътворявам ново чудо.
Не се чуди. Това ми се отдава.
И без вълшебна пръчица умея
от нищо чудеса да правя.
Такава съм...във приказки живея...

***