Декада девета - Лицемерие

Едно дръвче облече нежен цвят
и сигурно се влюби във Небето.
Небето, явно, нищо не разбра
и не погледна даже към дръвчето.
Тогава слезе Вятър кривоок
и между тъничките клони взе да шушне,
че може да е пратеник с писмо
до синьото небесно привъздушие.
Дръвчето се усмихна, засия
и прати шепа розови цветчета.
С които да разкаже любовта,
по-нежно от въздишка, на небето.
И вятърът ги грабна. И изчезна.
Завърна се отново със Луната.
Да се достигне до Небето не е лесно,
дори да бъдеш много силен Вятър.
Не стигнали до получателя цветчетата.
И още трябвало, поне три шепи.
И Вятъра се спусна над дръвчето,
загребвайки без жалост цветовете му.
И отлетя. И никога не се завърна.
А малкото дръвче, със голи клони,
очакваше Небето да го зърне
и трупаше надежди, вместо спомени.
Едно внезапно утро, над мъглата,
Небето мълчаливо се наведе.
Огледа птиците и къщите, тревата,
и хората. И малкото дръвче. Последно.
"Какво е грозно!" каза си наум.
"Добре, че е далеч от мене!"
И само Вятърът го чу
и бързо, думите поемайки,
до малкото дръвче се спря
и нагло в клоните му ги изшушна.
То цялото се сви и посивя.
Заплака. Само корените му изсъхнаха.
След време синьото Небе
съвсем забрави сбръчканите клони
на малкото, обичащо дръвче.
И само Вятърът над него гонеше
мъгли и облаци, и пясъчни въздишки.
Не му тежаха казаните думи.
Безчувствие си имаше в излишък.
И просто продължи да съществува.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.