...от обич

Луната е почти съвсем закръглена.
И светла, като котешко око.
Поспряла е за мъничко на ъгъла
в небето над един квадратен блок.
Разплита облаците и ми сплита люлка.
И мълчаливо ме целува със лъчи.
Под своята бетонена качулка
Градът не спира и не спира да мълчи.
А аз говоря...Цялата говоря
със тази приказно добра Луна,
която бавно се търкулва по прозореца
и каца тихо в топлата ми длан.
---
Ако я видиш някъде над тебе,
попитай я (дори наум) за мен...
Да видиш само как ще просветлее
и най-стъмненото, затулено небе.

Няма коментари:

Публикуване на коментар