Остави ме да вярвам...

Денят се ражда. Следващият ден.
Излиза от морето мълчаливо.
Въздушен, розов, хладен и солен
върви по пясъка. Луната си отива.
Денят достига моя дом от тишина.
Рисува с пръсти изгрев по стъклата.
По тялото ми пръска светлина -
прашинки от разсъмване и злато.
Най-първият от всичките лъчи
трепти по скулите ми. Влюбена целувка.
Представям си, че може би си ти.
Не си. Аз знам. И само се преструвам...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.