Когато се страхува любовта...

Заспиват тихо уморените сълзи.
Заспиват уморените усмивки.
Дъждът не спи. Съвсем не спи.
Разказва мокрите си приказки,
в които рицарят спaсява любовта
във битка с вятърните мелници.
Русалката излиза на брега,
повярвала на лоша морска вещица.
Елиза някъде, наместо прежда,
пресуква нишки от копривени листа.
Луната мълчаливо се оглежда
в една изгубена пантофка от кристал...
А аз не съм от приказките уж,
но не заспивам.
Не вярвам да е грахово зърно
това, което страшно ми убива.
По-скоро е уплашена любов...
Дъждът вали, вали и преразказва
истории за разни чудеса.
А в мен е празно. Просто празно.
Или е пълно с тишина...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.