Във рижите къдрици на брезата
се сгушва Вятър, щур като момче.
Такъв един немирен Вятър
с все още неизстинали ръце.
Прегръща я и тихичко и шепне
големите си тайни на ухо.
Отсреща някакъв пораснал кестен
се прави на сърдит и строг.
Брезичката свенливо се усмихва,
а Вятърът я гали и мълчи.
И става някак непонятно тихо...
Такава красота, че чак боли.
Събирам я във себе си до капка.
И тръгвам към Не-Зная-Накъде.
Но знам, че там е моят Вятър.
С най-нежните и чакащи ръце...
Няма коментари:
Публикуване на коментар