Тази Нощ е момиченце. И не иска да спи.
Сяда до мене и моли за приказка.
И във нейните сини, тъмносини очи
две съзвездия светли неочаквано плисват.
Хваща моята длан с посребрени ръце
и ме води на някъде. Аз не искам да питам.
Тръгвам след нея. С боси нозе.
На далеч ли отиваме? Няма приказки близо.
А по пътя градът постепено топи се.
Сякаш винаги бил е внезапен мираж.
И край нас много бавно картини разлиства
един страшно истински вълшебен пейзаж.
Уж ме води Нощта, а сме в моята приказка.
(Малко банална – за любовта.)
Тя ме слуша внимателно. Слуша притихнала.
Както слушат с душите си всички деца.
Аз не зная говоря ли...Всъщност, мълча.
Ала явно Нощта и без думи разбира...
Само краят не знам ... А защо ми е край?
Любовта си остава.
Аз и ти си отиваме...
