Човекът, който раздава усмивки,
оставя на прага си късче тъга.
Надвечер тръгва по пътища тихи
със шапка, препълнена с капки роса.
Във малкото джобче на синята риза
си носи туптеж на щастливо сърце.
В очите му вечер съзвездия слизат
и носи Луната със голи ръце.
Чадърът му пази дъжда от изсъхване
и птиците там си свиват гнезда.
Завързал е вятър - като вратовръзка.
И знае езика на Любовта.
Когато е тихо звънтят по асфалта
белите стъпки на този човек.
Раздава усмивки...на всеки – по малко...
Човекът, с туптеж на щастливо сърце...
