Тя стъпва на пръсти по ръба на Луната
и няма представа за времето.
Целува дъжда. По душа Тя е вятър.
И спирка за отдих на грешници.
Мълчи изразително, понеже във тихото
покълват мечти на разсъмване.
Отглежда си гларуси, лято, и стихове.
Понякога свети във тъмното.
Чертае пътеки по нечии длани,
а после ... по тях не минава.
Препъват я думи, превърнати в рани.
Когато си тръгва, остава.
Тя стъпва на пръсти по острия ръб
на Луната в най-тихия час.
А долу, объркан, заспива Светът.
Аз ли съм Тя? А Тя ли е аз?
