В дълбокото на ранните ми вечери
заспиват гълъбите, сгушени на покрива.
Небето става тихо, като вечност,
и сяда на перваза на прозореца.
Забравям всичко, дето ме е късало
и кърпя себе си с парченца утре.
Ритмува някаква тъга във пулса ми,
но няма да поискам да се сбъдне.
Ще залепя усмивка на вратата си,
да не реша отново да си тръгвам.
Това, в очите ми, не е ли вятърност?
А обичите стават все по-трудни...
Но капят тихо ранните ми вечери,
морето спи, накацано от кораби.
Със Него пак не се намерихме...
Уж, казват, няма нищо невъзможно...
