Отдавна няма звездобройци, знам.
Но аз спокойно си измислям всичко.
Така, че си измислих и това.
(Макар да казваш, че не ми прилича...)
Измислих си го да живее сам.
В таванска стая с малка капандура,
в която нощем влиза къс Луна
и пее стари цигански потпури.
А той брои звезди без телескоп,
полегнал на един шезлонг раиран.
Брои една, и после сто,
и после много, много хиляди.
Не си записва нищо във тефтер.
Не ги кръщава. Само ги обича.
И в неговото звездоброено сърце
те всички имат образ на момиче...
Не ти се вярва пак...Нали?
Така де, аз си го измислих.
Но нищо чудно, пък, да се окаже жив.
И повече от всички други – истински...
