Тя живее във своя си свят.
И никога от него не излиза.
Усмихва се на късните цветя,
на гълъбите по корнизите...
Усмихва се понякога на теб
/не знам дали си забелязвал/.
Говори с есенните ветрове
и пее тихичко на залеза.
Облегната на своята стена,
заключена във своята картина,
невидима за видимия свят
и точно за това - недостижима.
Понякога се влюбва и дори
умее да обича като хората.
Но после като никой друг тъжи.
И никой не усеща болката и.
Едва ли някой някога ще разбере,
когато най-внезапно си отиде.
Когато дойдат есенните дъждове
момичето от тебешир става невидимо.
