Нощта събира в синия си куфар
лъчите на последните звезди.
Косите и са дълги до разсъмване.
В пет сутринта обича да мълчи.
Небето става някак непрогледно.
И само изтокът бледнее отдалеч.
Луната се усмихва за последно
на спящото индигово море.
А аз защо не спя, не ми е ясно.
Броя мечтите си. На минус съм с една.
Сълзите ми са с единайсет в повече.
Прекрасно!
Така ще мога дълго да валя :)
