Следобедът, смутен, ме наблюдава
през рамото си, някак отдалече.
И след една въздишка във лилаво
прелива тихичко във вечер.
Разплисква се в оранжев акварел
по ръбчетата на небето
и милва с тънките си ветрове
една усмивка на лицето ми.
Въздушно ми е. Леко. И прозрачно.
Почти съм сигурна, че мога да летя.
И сигурно когато дойде здрачът
аз вече ще съм станала звезда...
