Дърветата, с прошарени коси,
изпращат закъснелите си птици.
Септември почва леко да личи
през рехавите слънчеви ресници.
А вятърните мелници, на сън,
все виждат щъркели, които се завръщат.
Камбаните на църквата, със звън,
им казват, че са вече в къщи.
Но всъщност, всичко е обратно. Есента
танцува в слънчевите зайчета и се усмихва.
Откъсва първите умиращи листа
и пише себе си по тях. Във стихове.
А аз изпращам някаква мечта.
Най-дългата от всички. Най-любимата.
Защото нищо не е вечно на света,
избрах да я оставя да си иде.
Нали ще дойде пролет някой ден...
