:)

От тук се виждат само небеса.
И две-три птици, гонещи безкрая.
А тъничките думи на дъжда
редят в стъклата кратките си тайни.
Така е хубаво далече от света,
препълнен с празен шум от празни хора.
(Които аз така и не разбрах -
хем нямат мисли, хем говорят...)
Ръцете ми са топли. Като чая,
искрящ в златисто - малък изгрев.
Не искам нищо. Нищо не мечтая.
Сега единствено се чувствам чиста.
И вече няма да допусна никой
да влезе в тихия ми Вътресвят.
Сама ми е добре. Със дъжд и стихове.
От тук се виждат само небеса...

Едно много тъжно откритие

Сега ми е спокойно и красиво
под тази чиста, стъклена Луна.
Градът под мен полекичка разлива
прозорчета с уютна светлина.
И много тихо в мене се завръща
едно усещане за цялост.
И пак съм аз. И пак съм същата.
Изглежда съм те преживяла...
Дори да преболяваш, е за малко.
Разбрах, че всичко е до време.
И все пак... мисля, че е жалко,
че любовта е, всъщност, надценена.

Празна форма на живот

Със есента полекичка си тръгват
онези смешни, глупави мечти.
Над тях небето мълчешком помръква
и цяла вечност свъсено вали.
Най-първо дъжд с прозрачен, равен ритъм.
А после сняг, пропит от тишина.
Заключвам се, сърдита на мечтите
и на объркания, счупен свят.
Не ми е нужен никой, никой вече.
Не вярвам в нищичко. (Най-малко в теб.)
Най-лошото обаче е, че не ми пречи
това, че се усещам без сърце.

Всички лица на Тъгата

Светът горчи и плавно се разпада.
И хора си отиват. Безвъзвратно.
Небето е невидима преграда,
отвъд която няма наобратно.
А тук, във ниското, животът си клокочи,
без даже да разбира същността си.
Върти сюжети като грамофонна плоча
и вае някаква илюзия за щастие.
Удавници във делничност и проза,
затънали във плитката си мисъл,
отдавна сме забравили за Розата
със четири бодли.
И няма истина.