Така е в петък

Защото в петък облаците шепнат,
преди да се превърнат в дъждове,
небето е така великолепно -
безкрайно юнско, приказно небе.
А аз го слушам и разбирам всичко.
Защо не иска още да вали?
Защото слънцето е цялото в лунички,
а вятърът е малко срамежлив.
Защо във мислите ми тайничко се вмъква
един добър и мил далечен мъж?
Небето вдига рамене и се обърква,
а облаците се превръщат в дъжд.

Не е поезия

Аз просто сядам и записвам как в небето
се раждат дракони със огнени крила
и как през облаците сънено просветват
последните усмивки на дъжда.
Как става тихо, и лилаво, и зелено,
и после идва плах, индигов мрак,
как устните му се допират в мене,
защото съм сестрата на Нощта.
Аз просто ви разказвам летен залез
над някакъв случаен морски град.
Но думите ми дишат. Или парят.
И става стих, без аз да разбера.

Еволюция

Сърцата са сърца. И не разбират
защо е толкова сложен този свят.
На тях им се обича. И не спират
да търсят до последно любовта.
Те вярват сляпо и със всички сили,
че този път е истинско. (Нали?)
А после падат, тъжни и безкрили,
ранени, уморени и сами.
Не знам дали това им е съдбата,
но вече няма хора със сърца.
Ако погледнеш отдалеч Земята,
ще видиш как изчезва любовта.