По възелчетата на едно сърце...

Не знам коя съм. Нито искам
да бъда по-различна от това.
Над мен звездите са ужасно истински
и лесно се докосват със ръка.
Във мен покълват приказки по здрач,
в които няма никакви поуки.
Понякога съм езерна вода,
която облакът е сложил във капчука.
Когато времето на покрива ми спре,
ти подарявам залези в червено.
Когато плача, ставам на море
и устните ми стават по-солени.
Във полунощ съм повече жена,
но вътре в мен усмихва се момиче.
И ставам плаха. И мълча.
А всъщност, просто ... много те обичам.

2 коментара:

  1. Кап, кап, кап... Браво! И пак и пак и пак и пак. И пак.

    ОтговорИзтриване
  2. Мерси, мерси, мерси!
    И пак мерси :))

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.