Стих за бездомници

Боли ме от човеците, които
си правят дом в сърцето ми.
И си отиват.
След тях е до полуда тихо.
Раздиращо.
Разкъсващо.
Горчиво.
След тях се уча как да не обичам.
Как да не вярвам в думи.
Нито в хора.
Как да съм друга -
лоша и цинична
към всички подозрителни любови.
След тях се мразя.
Толкова се мразя,
че пулсът ми съвсем неволно спира.
Ако не са сълзите, ще съм празна.
И толкова готова за умиране...
Не се завръщайте...
Домът ви в мен го няма.
Продадох го за шепа безразличие.
Запазила съм думите ви само.
Да ми напомнят как не се обича.

а времето е просто подробност...

вдъхновение 1 - този прекрасен, прекрасен разказ ;

вдъхновение 2 понякога наболява...

Ела да изсънуваме годините,
в които сме пропуснали да се обичаме.
Да си измислим наше общо минало.
(И зная, че ще бъде автентично.)
Ела да ти разкажа приказка,
за времето, което ни остава.
В което ще сме толкова много истински,
че от любов дори ще нагорчаваме.
Ела... да те целуна на разсъмване
и после дълго, дълго да ни няма.
Ела за мъничко да ти се сбъдна.
Поискай ме наистина.
И ще остана.

Там...

 "Там, при тебе, е толкова хубаво,

че замират от страст зверовете..."*

Тук, при мене, е тихо и диво.
Само вятърът шепне в тревите.
Нощем Луната нехайно разлива
куп светулки. И песни на птици.
Тук, при мене, са всички сезони.
Имам длани от лято. И ухая на сняг.
Имам есен в очите. А в устните - пролет.
Разцъфтявам неистово.
Безутешно валя.
Тук умират звезди и се раждат Вселени.
И не гасне това зарево...
Тук, при мене, е краят на Времето.
Тук, при мене, е просто... Любов.

* Смътен спомен ми казва, че това е стих на Цанко Лалев, от книжка, която имах много, много отдавна. Може и да греша.

тази, която я няма

Аз съм нощна. И лунна. И вятърна.
Мен ме няма в света на човеците.
Аз побирам във шепи Земята ви.
После плача. Изгарям. И светя.
Тихо галя небето със длани
и оставям звезди - отпечатъци.
Аз съм полярно сияние.
И прозрачният кръг на дъгата.
Аз съм друга. Антиматерия.
Аз съм просто космичен шум.
Аз съм първият дъх на Венера.
И съм всичко, което не съм.

...

Прекрасно зная, как ще ме боли.
Познавам тази болка съвършено.
Познавам всичките ѝ тънички игли.
Нали от тях съм цялата във белези.
Да, осъзнавам, че ще плача. Много.
И ще осъмвам тихо, незаспивала.
И пак ще ме изгаря онзи огън -
на самота. На липса. На безсилие.
И пак ще съм и нечия, и ничия.
(Отвикнала съм някак да съм друга.
Аз съм обичаща. Не ставам за обичане.)
...
Прилича на любов. Но е присъда.

За теб (последната сълза)

Ще ме няма дълго. Много дълго.
Чак докато свърши пролетта.
Чак докато лятото покълне
в песъчинките по края на брега.
Чак докато есента се спусне
по ожарените хълмове надолу.
Чак докато в бяло не замръзнат
клоните на старите тополи.
Ще ме няма дълго. Цяла вечност.
Ще ме няма никога отново.
Ще съм другаде. Ще съм далече.
Няма никога да бъда твоя.
Ще съм ничия. Или на друг.
Ще забравя как съм те обичала.
Ще ме няма много дълго тук.
Ще ме няма никога. И никъде.

Като след дъжд...

Малка нощна тъга
се прокрадва в деня ми.
Сплита мрежи край мен
с пеперуден размах.
Да си тръгне ли искам...
Не... нека остане
тази малка
среднощна
неясна тъга.
Да си свие гнездо зад гърдите ми,
в ляво.
Дисонансно на пулса ми да затупти.
Да залязва в дъха ми.
И да изгрява
в две непреглътнати
тайни сълзи.
Знам - когато реши, че в мен и е тясно,
ще си тръгне беззвучно
(доколкото може).
А в гърдите ми, в ляво,
на нейното място
ще покълне дъга.
Или стих.
Или обич.

време е...

на Зори
/в какво се превръщат писмата... понякога :)/

Не знам дали съм лято... В моя свят
сезоните са кратки и объркани.
През август снеговете ми валят.
На зазоряване започва да замръква.
През Май събирам есенни листа
и си подреждам облаци в хербарий.
Посрещам лястовици и строя гнезда,
а в календара пише "януари".
Един учуден малък слънчоглед
цъфти във шепите ми. През ноември.
И ми е светло нощното небе.
А после дните ми са многозвездни.
Не знам къде съм. Нито пък коя...
Единствено такава се познавам -
една изгубена прашинка в свят
на феи, на магьосници и великани.

сутрини

Понякога се будя и съм друга.
По-малко стъклена. По-малко тъжна.
Очите ми са залези и лудост.
А стъпките ми - боси и въздушни.
И прекосявам бавно тишините
на своя дом. На своята Вселена.
(Когато съм се раждала, звездите
са ми написали най-нежната поема.)
Събличам нощите си. И ухая
на сънища. На вятър. На илюзии.
На обич. На Луна. На разстояния.
...Понякога се будя
и съм муза.

Онази нишка...

Умея да се губя в себе си. Умея.
Строя от мислите си тъжни лабиринти.
А страховете ми са зли зелени змейове,
които ме причакват зад ъглите.
Побягвам.
Да бягаш в себе си от себе си... е трудно.
Препъвам се в неотговорени въпроси.
Не знам дали сънувам, или будна
пристъпвам по жарава. И съм боса.
И няма изход. Няма. Няма. Няма.
Стените просто стават огледални.
Където беше краят, е начало.
А някъде началото е краят.
И аз изчезвам в себе си. Изчезвам.
Защото не познавам Ариадна.
---
Понякога във себе си съм бездна,
в която просто искам да пропадна.

(Но винаги съм твоя. Ти го знаеш.
Дори когато никъде ме няма,
една искра от мене много тайно
се сгушва в теб. За да остана.)

Навярно ме е писал Андерсен...

Вече не мога да плача за теб.
От такава любов се умира.
Има приказки, дето не свършват добре.
А aз... все такива намирам.
Няма друг, допълнителен край.
Принцът е просто илюзия.
На принцесата вече не и се мечтае.
От мечти е до кръв охлузена.
И си сваля короната. Знае, че тя
също е просто картонена.
Хвърля я в ъгъла. При любовта.
И парчетата счупени спомени.
Няма принц. Само някакъв мъж,
който боли като триста.
Думите... Тях ги задръж
за принцеса, която ги иска.
Аз се наслушах. Навярвах. И толкова.
Резултатът е - самота.
Погледни ме -
нямам място за повече болки.
Усетѝ колко много боля.
Сбогом, принце. Недей да ме помниш.
И прощавай, че вярвах в теб.
Чаках дълго...
Студено.
Бездомно е.
Тази приказка просто
не свършва добре.

Малки дъждовни истории

 (от април)


Дъждът остана с мене цяла нощ.
Говореше ми тихичко. Напевно.
Приличаше ми толкова на любов...
Задъхваше ме с кротката си нежност
Не спираше... остана да вали.
Измисляше ми приказки с вълшебства.
Във капките си слагаше звезди,
защото искаше да ми е светло.
Донасяше ми цялото небе.
И пееше по керемидите на къщите.
---
Дъждът не искаше да разбере,
че вече нищо няма да е същото...

*****
Нощта се стича през прозореца ми.
Две звезди
надничат в уморената ми стая.
Във полунощ така ми се мълчи...
Във полунощ рисувам нежни тайни.
Създавам сънища. За някой друг.
(Самата аз отдавна не сънувам.)
Във полунощ угасям всеки звук.
И с тишината влюбено танцуваме.
Във полунощ съм дъжд. Априлски. Тих.
Невинен дъжд... Като момиче.
А пред прозореца ми две звезди
се галят със лъчите си.
И се обичат.

*****
Този пролетен дъжд...как ме буди.
А в небето угасват звезди...
Стъпвам боса навън. Аз съм луда!
Този дъжд... колко нежно вали...
Как ме гали...с влюбени ласки.
И разплисква обич по мен.
С малки капки рисува отблясъци
върху голите ми ръце.
Сякаш хиляди, хиляди устни
милват кожата ми със шепот.
Имам вкус на дъждовни пръски.
И на пролетни нощни небета.
Този дъжд... ненаситно целува...
И на струйки любов се стича.
---
Ако някога ме сънуваш...
като този дъжд ме обичай.