И е така, и не е...

В дълбокото на ранните ми вечери
заспиват гълъбите, сгушени на покрива.
Небето става тихо, като вечност,
и сяда на перваза на прозореца.

Забравям всичко, дето ме е късало
и кърпя себе си с парченца утре.
Ритмува някаква тъга във пулса ми,
но няма да поискам да се сбъдне.

Ще залепя усмивка на вратата си,
да не реша отново да си тръгвам.
Това, в очите ми, не е ли вятърност?
А обичите стават все по-трудни...

Но капят тихо ранните ми вечери,
морето спи, накацано от кораби.
Със Него пак не се намерихме...
Уж, казват, няма нищо невъзможно...

толкова.

Не съм откраднала най-нежния ти сън...
Единствено си взех от самотата ти.
Но огледалото се пръсна. Звън.
Назъбени стъкла. Светкавици...
Преминаха през чистото във мен.
Защото бях крайъгълна. И трудна.
Обеси обичта ми. Без въже.
Не можех да летя. И просто тръгнах...
Не съм откраднала последния ти сън.
Оставих ти любов. Да я съсипеш.
Поиска роза. Аз съм трън.
И по-добре е, че съм си отишла...

...от себе си

Аз вече няма да се влюбвам никога.
Навярно и така ще оживея.
Ще скрия всичките безумни мигове,
в които спомените ми са разпилени.

Сърцето ми ще стане страшно скучно.
И пълно цялото с ехтяща празнота.
Да бъде мълчаливо го научих.
И ... толкова. Какво е любовта...

Изглежда то обаче не поиска
във рамка от необич да е вплетено.
Намерих на гърдите си написано:
„ Отивам си. Обичам те.
Сърцето ти”.

мога и така...

Не те сънувам вече. Спрях.
Сега сънувам своите безмислици.
(Онези пеперуди над житата,
калинките)...и всичко по- е истинско.

Сега не ми е лудо от обичане.
Сега ми е лениво като есен.
И мисля, че ненужно го отричам,
но, да, така ми е дори по-лесно.

Простих се с теб наум и мълчешком.
(така по-малко ще боли и двама ни).
А ти не влизай в моя сън със взлом.
Достатъчно горчив си от раздялата...

Инстинктивно

Откъсвам те от себе си. Като опашка.
Така, по гущерски. Да оцелея.
Накъсаният въздух ме преглъща,
а от сълзи, навярно, соленея.

Вратата се люлее. Влез – излез.
Животите приличали на гари.
Идва човек на твоя коловоз,
но дойде ли му влака – заминава.

Откъсвам те от себе си. Да не болиш.
( Започвам да се уча на практичност.)
Знам, беше грешка. Ще ме извиниш.
Прибързах май с това, да те обичам...

когато приказките се окажат измислици...

Тя мълчи.
Тя мълчи.
А сърцето и спи.
Стига вече с това омагьосване!
Не разбра ли, че няма
нито конник, ни принц...
Няма даже и никакви просяци.

Всеки слага си някакво
грахово зрънце
И държи да му бъдеш принцеса.
И след време забравя.
А целунеш ли жабата,
после питай мечтите къде са...

Не плачи.
Не плачи.
Светът е такъв.
Кой те кара да вярваш в русалки?
Порасни.
Забрави.
Събуди се жена.
За да спре да боли. Поне малко...

рано е още...

Аз мога да ти пратя единствено умора,
която натежава във двете ми ръце.
От думи и от мисли, от облаци и хора,
от празни обещания и мрачни светове.

Не искам да ти пращам...оставям я за мене.
При мене е поникнала и тук ще си изсъхне.
А ти ме потърси в цвета на слънчогледите
когато ветровете в душата ми заглъхнат.

Сега съм мълчалива. Предателка. Предадена.
Горчива от омразата, с която ме замерват.
Когато се изтрия от мислите на жадните
пътеката към тебе сама ще ме намери...